Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 99

— Каква власт?

— Властта да признаваш всяка странна, неправилна линия на поведение за справедлива.

— Точно тъй, за справедлива; вие го казахте.

— Така да бъде — рекох аз, като станах, сметнала за безсмислено да продължавам разговор, в който всичко ми бе непонятно; освен това се чувствувах неспособна да проникна в мислите на събеседника си поне в този момент — и изпитвах неувереността, смътно долавяната несигурност, която съпътствува съзнанието за собственото неведение.

— Къде отивате?

— Да сложа Адел да спи; тя отдавна трябваше да си легне.

— Сигурно се страхувате от мен, защото съм загадъчен като сфинкс.

— Да, думите ви са ми непонятни, сър; но въпреки че съм смутена, не се боя.

— Не, боите се, от самолюбие се страхувате да не изпаднете в някоя досадна грешка.

— В такъв смисъл — да, нямам ни най-малко желание да говоря глупости.

— Дори да ги бяхте казали, щяхте да го направите така сериозно и спокойно, че бих ги приел за умни мисли. Нима никога не се смеете, мис Еър? Не си давайте труд да ми отговорите: виждам, че се смеете рядко, но много весело. Повярвайте, по природа съвсем не сте сурова, тъй както и аз по природа не съм порочен. Лоуд все още ви гнети; той сковава израза на лицето ви, заглушава гласа ви, вдървява ръцете и нозете ви и вие в присъствие на мъж — брат, баща, господар или какъвто и да било — се боите да се усмихнете твърде весело, да говорите твърде свободно, да действувате твърде бързо. Ала с течение на времето, надявам се, ще се научите да се държите с мен естествено, както аз с вас; тогава във вашето изражение и движение ще има повече живост и разнообразие, отколкото сега. От време на време аз виждам зад гъстите пречки на клетката една интересна птица — жива, непримирима и смела пленница; ако тя беше свободна, щеше да литне към облаците. Все още ли имате намерение да си ходите?

— Вече удари девет, сър.

— Нищо, постойте още миг; на Адал сега не й е до спане. Тъй както съм седнал с гръб към огъня и с лице към стаята, мис Еър, имам възможност да наблюдавам всички. Като говоря с вас, аз от време на време гледам и Адел (имам основание да я смятам за интересен обект; основание, което може би някога ще ви съобщя — дори непременно). Преди десетина минути тя измъкна от кутията си малка копринена рокля, разгъна я и на лицето й блесна възторг; кокетството е в кръвта й, владее разума й, пронизва цялото й същество. „Il faut que je l’essaie! Et à l’instant même!“³¹ — възкликна Адел и изтича от стаята. В тези момент тя е при Софи и се преоблича; след няколко минути ще се върне и зная кого ще видя пред себе си — миниатюра на Селин Варан, такава, каквато се появяваше на сцената на… впрочем това не е важно. Във всеки случай най-нежните ми чувства ще получат удар. Такова предчувствие имам. Останете да видите дали то ще се сбъдне.

Скоро ние чухме в хола стъпките на Адел. Тя влезе преобразена, както бе предсказал нейният опекун. Беше сменила кафявата си рокличка с розова атлазена — много къса, набрана в кръста, с широко разперени поли. На челото си имаше венче от розови пъпки; на краката си — копринени чорапи и бели атлазени пантофчици.