Читать «Братството на талисмана» онлайн - страница 27

Дънкан отметна одеялото и седна.

— След такава дълга прелюдия — каза той — вашите въпроси трябва да са необикновено важни.

— За мене те са.

— Възможно е да не съм в състояние да отговоря.

— В който случай няма да сте по-лош от останалите.

— Така че — каза Дънкан — питайте.

— Как мислите, милорд, защо съм облечен по такъв начин? Знам, разбира се, че това е подходящ костюм за дух. Той се носи от всички същински духове, въпреки че разбирам, че при някои духове в замъци облеклото може да бъде черно. Със сигурност не бях облечен в такава съвършено чиста дреха, когато бях обесен на дъба. Аз бях обесен в доста мръсни дрипи и, страхувам се,че от ужас ги нацапах дори още повече.

— Това е въпрос — отвърна Дънкан, — на който аз не мога да отговоря.

— Поне бяхте любезен да ми дадете честен отговор. Не ръмжахте и не ми се зъбихте.

— Възможно е да има някой, който е изследвал подобни въпроси и би могъл да ви даде отговор. Някой от Църквата, може би.

— Е, тъй като едва ли скоро ще срещна някого от Църквата, съмнявам се, че мога да направя нещо за това. Не е твърде важно, но е нещо, което ме безпокои. Размишлявам над него.

— Съжалявам — каза Дънкан.

— Имам още един въпрос.

— Задайте го ако чувствате, че е нужно. Отговор не ви обещавам.

— Въпросът ми е — започна Духът, — защо точно аз? Не всички хора, които са умрели, дори не всички, чиито живот е завършил насилствено или в срам, приемат формата на дух. Ако всички го правеха светът щеше да е пълен с духове. Те щяха да си настъпват чаршафите. Нямаше да има място живеене.

— Нито пък мога да отговоря на този.

— Всъщност — продължи Духът, — аз не бях истински грешник. По-скоро бях презрян и никой дори не ми беше казал, че да си презрян е грях. Имах си грехове, разбира се, но освен ако представата ми за грях е погрешна, те бяха много малки.

— Наистина си имате свои проблеми. Първия път когато се срещнахме, се оплаквахте, че нямате подходящо място за обитаване.

— Мисля, че ако имах — каза Духът — щях да бъда по-щастлив, въпреки че може би духовете не трябва да бъдат щастливи. Доволни — може би. Може би за един дух е подходящо да чувства задоволство. Задоволството със сигурност не може да бъде забранено. Ако имах място за обитаване тогава бих имал цел и щях да се занимавам с нея. Въпреки че ако включва дрънкане на вериги и издаване на стенещи звуци, не бих я харесал много. Ако беше само промъкване наоколо и позволяване на хората да ме зърнат, това не би било лошо. Мислите ли, че липсата на място за обитаване и на работа за вършене могат да бъдат възмездие за начина, по който съм живял? Нямам нищо против да ви кажа, при все че не бих казал всекиму и не бих искал да пускате слухове, че ако ме бяха накарали аз можех да свърша някаква работа, като направя живота си честен, вместо да прося пред църквата. Лека работа, разбира се. Никога не съм бил твърде силен. Като дете бях болнав. Спомням си, че чудото в живота на моите родители беше факта, че са успели да ме отгледат.