Читать «Братството на талисмана» онлайн - страница 26

— Обичам тази къща — въздъхна Дънкан. — Няма да ми е лесно да я напусна.

— Нито на мене, сине, като я напуснеш. Знам, че отиваш към опасност и все пак нe чувствам някакво голямо безпокойство, защото със сигурен, че ще се справиш. А и Конрад е верен другар.

— Такива са също — допълни Дънкан — и Даниел и Дребосъкът.

— Предишната вечер Негова светлост — каза баща му — говори за липсата на прогрес. Той каза, че сме едно общество в застой. И дори това да е вярно, аз виждам и някои хубави страни в това. Щом има прогрес в други неща, би имало прогрес и при оръжията. А всеки прогрес при оръжията би довел до непрекъснати войни, тъй като щом някой главатар или дребен крал придобие ново средство за война, той ще трябва да го изпробва срещу съсед, като си мисли, че поне за момент то ще му даде някакво предимство.

— Всички наши оръжия — додаде Дънкан — исторически са персонални оръжия. За да ги използва, човек трябва да се срещне лице в лице с друг човек на не повече от една ръка разстояние. Има малко, които достигат по-надалече. Копията, разбира се, но те са неудобни и веднъж хвърлени, не могат да бъдат взети за да бъдат хвърлени повторно. Те и прашките са всичко, което притежава някакъв далечинен фактор. При това прашките са трудни за употреба, предимно неточни и изобщо — не твърде опасни.

— Прав си — съгласи се баща му. — Има такива, като Негова светлост, които оплакват положението ни, но по мое мнение ние сме напълно щастливи. Ние сме постигнали социална структура, която служи на целите ни и всеки опит да я променим може да ни изкара от равновесието и да ни доведе много неприятности, повечето от които, мога да си представя, сега дори не подозираме.

Внезапен хлад, мразовито дихание премина над Дънкан, изкарвайки го от спомените за последния ден. Очите му се отвориха и като се надигна, видя закритото с качулка лице на Духът, ако това можеше да се нарече лице. То беше по-скоро мрачен овал от завихрен дим, заобиколен от белотата на расото. Нямаше черти, само този димен вихър, но все пак той почувства, че се взира в лицето му.

— Сър Дух — каза той остро, — какви са намеренията ви, за да ме събудите толкова грубо и рязко.

Духът беше приклекнал до него и беше странно, че един дух можеше да приклекне.

— Милорд, искам да ви задам няколко въпроса — заговори Духът. — Задавал съм ги преди на отшелника, а той става нетърпелив, когато му задавам въпроси, които са извън знанията му, въпреки че човек може да си помисли, че като свят човек той има познания. Аз ги зададох и на вашия огромен другар, но той само изсумтя срещу мене. Той беше обиден, струва ми се, от това, че един дух е допуснал, че може да разговаря с него. Ако мислеше, че може да намери някакво вещество в мене, вярвам, че можеше да ме хване със ръцете си, подобни на бутове, за гърлото и да ме удуши. Въпреки, че повече не мога да бъда удушен. Аз бях удушен достатъчно. А също, мисля, че и вратът ми е счупен. Така че, за щастие, сега съм отвъд всякакви такива унижения.