Читать «Братството на талисмана» онлайн - страница 28

— Задавате твърде много философски въпроси — рече Дънкан. — Аз не мога да се справя с тях.

— Споменахте, че отивате към Оксънфорд — додаде Духът. — Може би за да побеседвате с някой голям учен. Чувал съм, че там има събрани много велики доктори от Църквата, които провеждат учени беседи.

— Когато пристигнем, несъмнено ще видим някой от учените доктори.

— Мислите ли, че някой от тях може да отговори на въпросите ми?

— Не мога да отговоря със сигурност.

— Дали ще бъде твърде дръзко, ако помоля да пътувам с вас?

— Вижте — отговори Дънкан, ставайки нетърпелив, — ако искате да пътувате до Оксънфорд можете да го направите лесно и безопасно сам. Вие сте свободен дух. Не сте ограничен в някакво място, което трябва да обитавате. А във формата, в която сте, никой не може да ви докосне.

Духът потрепери.

— Бих се страхувал до смърт.

— Вие сте вече мъртъв. Никой човек не може да умре повторно.

— Това е вярно — съгласи се Духът. — Не съм мислил за това. А какво ще кажете за самотата. Знам, че ще бъда много самотен, ако пътувам сам.

— Ако искате да тръгнете с нас — отвърна му Дънкан — не знам как бихме могли да ви спрем. Но покана няма да получите.

— В такъв случай — заяви Духът, — ще тръгна с вас.

5

Закусиха с големи резени шунка и овесен кейк с мед. Конрад влезе и съобщи, че Даниел и Красавица са намерили добра паша в края на съседната ливада, а Дребосъкът си е осигурил храната, като е хванал заек.

— В такъв случай — обяви Дънкан — можем да тръгваме с чиста съвест. Стомасите на всички ни са пълни.

— Ако не бързате твърде много — поде Ендрю, отшелникът, — има една услуга, която бихте могли да ми направите, за което ще съм ви много благодарен.

— Ако няма да отнеме твърде много време. Задължени сме ви. Вие ни дадохте подслон през нощта и добра компания.

— Не би трябвало да продължи дълго — каза Ендрю. — Това е малка задача за много ръце и здравия гръб на магарето. Трябва да приберем реколтата от зеле.

— Какво е това зеле, за което говорите? — попита Конрад.

— Някой си е направил ранна градина — поясни Ендрю, — преди Опустошителите да дойдат. Занемарени през лятото, те са расли докато аз ги открих. Намира се недалече от църквата, съвсем близо е. Обаче има една загадка …

— Загадка свързана със зелето? — запита Дънкан развеселен.

— Не със зелето. Не само със зелето, но и с другите зеленчуци. Морковите и ряпата, граха и боба. Някой ги краде.

— Предполагам — каза Дънкан, — че вие не сте ги крали.

— Аз намерих градината — решително отсече Ендрю. — Търсих тази личност, но не твърде решително, понеже, както разбирате, не съм войнствен тип и едва ли ще знам какво да правя ако се натъкна на него. Все пак, често си казвам, че ако не е твърде свадлив би било утешително да имаш някого, с когото да прекараш част от деня. Има, обаче, много хубави зелки и би било жалко да пропаднат или да бъдат взети от този градински крадец. Бих могъл да ги прибера сам, но ще са ми необходими много курсове.

— Можем да ти спестим времето — каза му Дънкан — в името на християнското милосърдие.