Читать «Братството на талисмана» онлайн - страница 165

— Милорд — обади се Конрад, — планирате да нападнем Ордата ли?

— Не можем да направим нищо друго — отвърна Дънкан. — Нямаме друг избор. Не можем да се върнем и не можем да останем тук. Този остров е отвратителен.

— Ще бъда близо до вас — усмихна се зловещо Конрад. — Нуждая се само от една ръка за да размахвам тоягата.

— И аз също — добави Дявол. — Снупи беше прав за това, което каза като ми даде вилата. Подходяща, каза той. И наистина е такава. Пасва на ръцете ми, като че ли е била направена за мене.

— Скоро ще се видим — каза Дънкан.

Откри Даян на малък нос, от който се виждаше блатото в посоката, откъдето бяха дошли. Седеше на малка скална издатина и като чу стъпките му зад себе си, се обърна.

— Време ли е за тръгване? — попита тя.

— Почти — каза Дънкан. — След малко.

— Не знам — започна тя. — Този сблъсък с Ордата …

— Има нещо, което трябва да ти кажа — прекъсна я той. — Нещо, което трябва да ти покажа. Трябваше да го направя отдавна.

Мушна ръка в кесията на колана си, извади талисмана и и го подаде.

Тя пое рязко въздух, протегна ръка напред и след това я отдръпна.

— На Уалфърт ли е? — попита тя.

Той кимна.

— Откъде го взе? Защо не ми каза?

— Защото се страхувах — отговори Дънкан. — Страхувах се, че можеш да предявиш претенции. Нуждаех се от него, нали разбираш.

— Нуждаел си се от него?

— Срещу Ордата — поясни той. — Това е целта, за която го е създал Уалфърт.

— Но Кутбърт каза …

— Кутбърт грешеше. Талисманът ни защитава от Ордата от деня, в който го намерих. Изпращаха създанията си срещу нас, но, с малки изключения, срещу нас не са излизали членове на Ордата. Държаха се на разстояние от нас.

Даян протегна две ръце и го взе от него. Завъртя го бавно и инкрустираните скъпоценни камъни заблестяха, докоснати от слънчевата светлина.

— Толкова е красив — каза тя. — Къде го намери?

— В гробницата на Уалфърт — отвърна той. — Конрад ме скри там, след като ме бяха съборили при боя в градината. Където за първи път се срещнахме, помниш ли?

— Каква странна приумица — каза тя. — Да те скрие в гробница.

— Конрад понякога прави странни неща. Обикновено те са резултатни.

— И ти го намери случайно?

— Когато дойдох в съзнание, открих, че лежа и че ми е неудобно. Реших, че е камък, който някой е хвърлил в гробницата. Отначало възнамерявах да ти го дам, ако го открия. Но след това, когато стана очевидно …

— Разбирам — прекъсна го тя. — А сега мислиш, че можеш да го използваш срещу Ордата. Може би да ги унищожиш?

— Ще рискувам — каза Дънкан. — Така мисля. Очевидно е, че нещо ни защитава. Трябва да е талисмана. Мисля, че имаме оръжие, от което Ордата се страхува. Защо иначе ще правят рояк срещу нас?

— И тогава Уалфърт е бил прав през цялото време — добави тя. — Останалите са грешали. Отхвърлили са го, макар да е бил прав.

— Дори магьосниците могат да грешат — заяви Дънкан.

— Искам да те питам нещо — каза тя. — Кажи ми, защо си тук. Какво те е довело тук? Какво става? Защо е толкова важно да стигнеш до Оксънфорд? Никога не си ми казвал. Или на Кутбърт. Кутбърт можеше да се заинтересува. Той имаше много приятели в Оксънфорд. Той им пишеше и те му пишеха. Години наред си кореспондираше с тях.