Читать «Братството на талисмана» онлайн - страница 164

— Ваши приятели ли?

— Да, разбира се — каза една от тях. — Драконите са нашите кученца, а без Ордата щеше да има по-малко нещастие през всичките тези векове.

— По-малко нещастие …

И тогава разбра. Не изповед, за облекчаване на болката и даване на утеха, не очистване от страха и ужаса, а пируване с нещастието на света, щастливо търкаляне в беди и тъга, както куче би се търкаляло в отпадъци.

— Лешояди — каза той. — Лешоядки.

И се натъжи.

Исусе Христе, останал ли беше някой подходящ?

Нан, баншито, ридаеше за вдовицата в нейната скромна къщичка, за майката, която беше изгубила детето си, за старите и немощните, за болните, за изоставените по света, и без значение дали риданията и помагаха, те бяха замислени като помощ. Нан и сестрите и банши бяха опечалените за тези, които нямаха кой да жалее за тях.

Но тези — оплаквачките на света, които оплакваха сами или в голяма група, или с помощта на някакви адски машини, които издаваха виещи звуци — беше зърнал част от някакви сложни механизми, на които някой въртеше дългата и тежка дръжка за да произвеждат виенето — те използваха нещастието на света, те го изсмукваха и го събираха на това място, където го очакваха, и след това му се наслаждаваха, и се търкаляха в него, и се омазваха с него, както свиня би се омазала с отблъскваща мръсотия.

Трите жени се обърнаха и тръгнаха нагоре по пътеката. Дънкан гневно махна с ръка след тях.

— Мръсни кучки — каза той, но приглушено, защото нямаше да постигне нищо добро ако крещи срещу тях — нито вреда, може би, но и нищо добро, а и те не бяха тези, с които трябваше да се занимава. Те бяха мръсотия, която човек подминава, мръсотия, покрай която човек стъпва и се стреми да не забелязва. Интересите му лежаха отвъд този остров.

Пристъпи бързо напред и, като вдигна кошниците една по една, ги метна във водите на блатото.

— Вашето гостоприемство ни приседна — рече Дънкан през стиснати зъби към жените, вървящи по пътеката. — Не се нуждаем от коричките хляб, които ни подхвърляте. Дано се продъните в Ада!

След това се обърна и тръгна надолу по пътеката. Дявол и Конрад седяха един до друг на каменната плоча, на която бяха спали.

— Къде са другите? — попита той.

— Отшелникът и вещицата отидоха да донесат вързопа на Красавица — каза Дявол. — Забелязали са го. Плувал е във водата и е дошъл близо до брега. Може би в него все още има нещо за ядене.

— Как се чувстваш? — обърна се Дънкан към Конрад.

Големият мъж му се усмихна.

— Треската премина. Ръката ми е по-добре. Подутина е спаднала малко и болката не е толкова силна.

— Милейди отиде в тази посока — обади се Дявол. Той посочи с пръст накъде е отишла. — Тя спомена нещо за разузнаване на околността. Преди да се събудете. Отиде преди доста време.

Дънкан погледна към небето. Слънцето клонеше към залез. Бяха проспали по-голямата част от деня.

— Стойте тук — каза той. — Щом другите се върнат, задръжте ги също тук. Ще отида да намеря Даян. Натам ли каза?

Демонът кимна ухилен.

— Ако има нещо за ядене — добави Дънкан — яжте го. Трябва да тръгваме. Нямаме време за губене.