Читать «Братството на талисмана» онлайн - страница 167

— А след като всичко свърши?

— Какво имаш предвид? След като свърши?

— Аз ще се върна в Стендиш Хауз. А ти?

— Ще намеря място. Има и други магьоснически замъци. Ще съм добре дошла.

— Ела у дома с мене.

— Като твоя повереница? Или като твоя любовница?

— Като моя жена.

— Дънкан, скъпи. Аз имам магьосническа кръв.

— И в моите вени тече кръвта на безскрупулни авантюристи, войнствени чудовища, разбойници, пирати и грабители на градове. Върни се достатъчно назад и един Бог знае какво ще намериш.

— Но баща ти. Твоят баща е лорд.

За момент Дънкан си представи баща си, изправен като високо дърво, с помръдващи мустаци, със сиви като гранит очи, които все пак имат топлина в тях …

— Лорд — каза той, — но и джентълмен. Ще те обикне като своя дъщеря. Никога не е имал дъщеря. Няма никой друг освен мене. Майка ми е умряла преди години. Стендиш Хауз отдавна очаква женска ръка.

— Трябва да си помисля — каза Даян. — Мога да ти кажа само едно нещо. Обичам те.

31

Роякът се намираше върху билото на един хълм до блатото. Представляваше отвратителна гледка — черен и все пак не напълно черен, защото през него пробягваха странни трептения, като далечните припламвания на светкавици, които могат да се видят в далечината да оцветяват хоризонта, през лятна нощ. Понякога роякът изглеждаше веществен — твърдо черно кълбо, понякога изглеждаше рядко несигурен, като хлабаво кълбо прежда или като сапунен мехур, който всеки миг ще се пръсне. Изглеждаше, че дори когато е най-плътен, в него има постоянно движение, като че ли създанията или нещата, или каквото и да бяха, от които беше направен, непрестанно се стремят да заемат по-изгодни позиции, като се пренареждат и разместват за да добият по-добра конфигурация. При наблюдение човек можеше да види, или да си представи, че вижда някаква форма, отделен негов член, макар и не за достатъчно дълго, за да бъде сигурен какво може да е това. И това беше за добро, тъй като зърнатите форми или създания бяха толкова ужасяващи, толкова далече отвъд най-жестоките представи, че караха човешката кръв да се вледени.

Дънкан заговори към тези, които се бяха скупчили около него:

— Всички знаете какво ще правим. Аз ще нося талисманът, като го държа високо за да го покажа. Ще вървя напред, бавно. Ето така — каза той, като го вдигна високо, така че всички да могат да го видят. В последните лъчи на залязващото слънце, скъпоценните камъни на талисмана се разгоряха, блестейки като вълшебен пламък във всички цветове на дъгата, но по-ярко, много по-ярко от дъга.

— А ако не сработи — изръмжа Конрад.

— Трябва да сработи — каза му хладно Даян.

— Трябва да сработи — съгласи се спокойно Дънкан. — Но, ако се случи нещо непредвидено, всеки да се спасява. Обратно в блатото, обратно към острова.

— Ако можем да бягаме — обади се Конрад. — Аз няма да бягам. По дяволите бягането …

Една ръка се протегна и измъкна талисмана от ръката на Дънкан.

— Ендрю! — изрева Дънкан, но отшелника тичаше стремително напред, право към рояка, държейки с една ръка блестящия талисман, а в другата размахвайки тоягата си, с широко отворена уста, крещяща думи, които изобщо не бяха думи.