Читать «Братството на талисмана» онлайн - страница 162

Попита със слаб глас:

— Всичко наред ли е?

— Всичко е наред — отвърна Дявол. — Стоях на стража докато спътниците ми спяха.

— Но ти също беше изморен.

Дявол поклати глава.

— Не бях изморен. Демоните не знаят умора. Но има хора, които ви чакат, сър. Иначе не бих ви събудил.

— Кой чака?

— Някакви баби. Доста приятни баби.

Дънкан изпъшка и се изправи на крака.

— Благодаря ти, Дявол — заяви той.

Там където завършваше плочата, на която беше лежал, започваше пътека и той стъпи на нея. Щом напусна защитата на надвисналия каменен перваз, натиска и тежестта на оплакването се стовариха върху него, макар сега да нямаше оплакване. И щом нямаше оплакване, запита се той вцепенено, как би могло да има тежест и натиск? Почти незабавно откри отговора — натискът не беше от оплакването, а от нещастията по света, които се стичаха към това място, стичаха се за да бъдат прочистени и премахнати от оплакването. Натискът беше толкова голям, че залитна под него и осъзна също и тъгата му, всепроникваща тъга, която заглушаваше всяко друго чувство, която превръщаше радостта от живота в нищо, която предизвикваше вцепенение от чудовищността на омразата и ужасът по света.

Споменатите от Дявол жени, три на брой, стояха в началото на пътеката, която водеше от брега на блатото към вътрешността на острова. Бяха облечени в дълги рокли, които достигаха до глезените им, много семпли рокли, без набори или волани по тях, които някога са били бели, но сега бяха по-скоро мръсни.

Стояха там и го чакаха, с кошници в ръцете. Дънкан изпъна рамене за да се противопостави на натиска на нещастието и тръгна по пътеката към тях.

Когато бяха лице в лице, останаха безмълвни за миг, той и трите жени, като се оглеждаха един друг.

Видя, че вече не бяха млади. Дълго време беше изминало, откакто са били млади, ако са били изобщо. Въпреки бръчките им, все пак не бяха вещици. По-скоро бръчките им придаваха достойнство, а около тях се усещаше спокойствие, което беше в противоречие с концентрираното нещастие, изливащо се над това място.

Едната от тях, застанала малко по-напред от останалите, заговори:

— Млади човече — попита тя, — възможно ли е ти да си човека, който извърши насилието над нашите дракони.

Въпросът беше толкова неочакван, а изводите толкова нелепи, че Дънкан неволно се засмя.

— Не трябваше да го правите — рече жената. — Лошо сте ги изплашили. Все още не са се завърнали и се безпокоим за тях. Мисля, че освен това сте убили един от тях.

— Не и преди той да убие един от нас — отвърна Дънкан остро. — Не и преди да убие малката Красавица.

— Красавица ли? — запита жената.

— Едно магаре, мадам.

— Само едно магаре?

— Един от моята група — каза Дънкан. — Има също един кон и едно куче, и те също са част от групата. Не домашни любимци, не животни, а наистина част от нас.

— А също и един демон — рече жената, — един грозен, куц демон, който ни заплаши с оръжие, когато дойдохме по пътеката.

— Демонът също е един от нас — поясни Дънкан. — А освен това, с нас са също една вещица, един таласъм и един отшелник, който се мисли за войник на Господа.