Читать «Братството на талисмана» онлайн - страница 152

Конрад погледна дрехата.

— Не мога — изпъшка той. — Ако в къщи разберат, че …

— Това са глупости — прекъсна го тя. — Разбира се, че можеш.

Дънкан положи тоягата до Конрад.

— Ето ти тоягата.

— Благодаря — рече Конрад. — Не бих искал да я изгубя. Най-добро дърво, добре изсъхнало. Прекарал съм часове за да я оформя.

Като работеше бързо, Даян оформи превръзка от дрехата, прекара я около ръката и я завърза на рамото.

— Материала е доста — засмя се весело тя. — Ще ти виси като пелерина. Но ще трябва да се примириш. Не искам да я късам. Може да дойде време когато ще се нуждая от нея.

Конрад се ухили към нея.

— Всички трябва да са гладни — каза той. — Красавица е ей там долу, при Даниел. Някой трябва да свали вързопите от нея. Имаме в тях малко храна.

— Обаче никакво готвене — обади се Дънкан. — Не трябва да се вижда дим.

— И без това няма дърва — изсумтя Конрад. — Във вързопите трябва да има нещо, което можем да изядем без готвене.

Дънкан и Даян седнаха на една скала край водата докато се свечеряваше. Стояха мълчаливо известно време. Накрая Даян заговори:

— Дънкан, относно този меч. Който Снупи ми даде.

— Да. Какво нередно има с него?

— Нищо. Абсолютно нищо. Но е странен.

— Просто ти е непознат.

— Не е това. Той е — как да го кажа? Като че ли някой ми помага. Като че ли нечия друга ръка го върти. Като че ли някой друг влиза в мене и ми помага да боравя с него. Не че нямам контрол върху него. Но, като че ли някой ми помага.

— Въобразяваш си.

Тя поклати глава.

— Не мисля така. Имало е един меч, който е бил хвърлен в едно езеро …

— Достатъчно — прекъсна я Дънкан. — Никакви фантазии повече. Никакви.

— Но, Дънкан, страх ме е.

Той я прегърна и я притисна към себе си.

— Не се притеснявай — успокои я той. — Всичко е наред.

28

Като че ли ходеше в картина, помисли си Дънкан, един от сините пастелни пейзажи с отсенки на вълшебство, които висяха в един от салоните в Стендиш Хауз, скъпоценно малко платно, което е било нарисувано толкова отдавна и крито толкова дълго, че никой не би могъл да си спомни кой може да е художникът. Без много контрасти в цветовете, всичко изпълнено в нюанси на синьото, с единствен различен цвят на бледа луна в почти болнаво жълто блещукане през синьото на облаците и небето. Никакви контрасти, нищо освен неуловими градации на цвета, така че погледната отдалеч картината да се различава малко от цапаница в синьо. От по-близо могат да се различат детайли и само тогава може да се разбере какво е имал наум художникът. Имаше един, спомни си той, който много приличаше на сегашният изглед, равен воден пейзаж, който не показваше почти нищо освен воден простор, с по-тъмни тонове, които загатваха далечен бряг, а в небето, както тук, болнава жълта луна.

От часове вървяха през водата, наредени един зад друг, следвайки се по петите, като всеки завиваше щом завиеше предходния, за да се задържи върху тесния подводен скален хребет, по който водеше Дявол, начело на колоната.

Освен луната, в небето имаше и няколко звезди, макар че от време на време повечето ги закриваха носещите се тънки облаци. Но плоската, гладка повърхност на блатото действаше като огледало, като хващаше и отразяваше всеки проблясък светлина, попаднал върху него. След като очите им бяха добре привикнали към тъмнината, изобщо не им изглеждаше, че пътуват през нощта, а през здрач, през онази част на деня, през онзи особен момент, когато последното затъмнение на здрача отстъпва на нощта.