Читать «Братството на талисмана» онлайн - страница 151

Когато достигнаха брега Даян и Дънкан навлязоха във водата, която достигна едва до глезените им. Докато вървяха нататък, на места ставаше по-дълбока, но никога повече от коляното. Пред тях лежеше малък скалист остров и щом другите го достигнаха и изкатериха, изчезнаха от погледа им. След няколко минути Даян и Дънкан също стигнаха до острова и се изкатериха по струпаните скали. От другата страна намериха останалите, свити така, че да не се виждат. Даниел стоеше във водата, точно зад острова, скрит от натрупаните скали.

Дявол се пресегна и ги дръпна надолу.

— Ще се скрием тук — заяви той. — Ако Ордата не ни види, вероятно няма да рискуват. Те нямат представа, че блатото може да бъде прекосено.

Лежаха зад скалите и наблюдаваха. Гората все още съществуваше, при все че от това разстояние не можеше да се забележи признак на вълнение в нея, освен малките кълба мъгла, които продължаваха да излизат от нея.

Отново можеха да чуят оплакването. Понякога беше доста силно и ясно, понякога изчезваше.

Снупи допълзя по скалите за да се просне да Дънкан.

— Тези луди джуджета — започна той — са направили по-добра магия, отколкото знаят, че могат. Дори вещицата не можа да открие магията в гората. И все още се държи.

Докато говореше дървета изчезнаха, стопиха се напълно. Склонът, на който бяха стояли беше напълно пуст, с изключение на групата плешиви и другите създания зад тях, полускрити от мъгла.

Плешивите се тътреха надолу по склона. В края на блатото спряха и се втренчиха във водата, след това започнаха да тичат нагоре-надолу по брега, като ловджийски кучета, които търсят миризма. След известно време те се върнаха нагоре по склона, като минаха през облакът мъгла, който се раздвижи и ги последва. Скоро те и мъглата изчезнаха отвъд билото на хълма и не се появиха повече.

— Ще изчакаме тук докато падне нощта — заяви Дявол. — Няма да чакаме много. Слънцето скоро ще залези. Тогава ще тръгнем. Тук никога не става напълно тъмно. Винаги има известно отражение от водата.

Конрад седеше на един камък близо до брега на острова, изгърбен, прегърнал ранената си ръка близо до тялото си. Дънкан отиде при него.

— Дай да видя ръката ти — рече той.

— Боли, проклетата — каза Конрад, — но не мисля, че е счупена. Мога да я движа, но ме боли когато го правя. Удари ме една тояга, по месестата част на ръката, точно под рамото.

Горната част на ръката беше толкова подута, че кожата лъщеше. Гневно червен оток, който започваше да става лилав, покриваше областта от рамото да лакътя. Дънкан леко стисна ръката и Конрад се дръпна.

— По-леко — рече той.

Дънкан хвана лакътя и го размърда бавно нагоре-надолу.

— Не е счупен — обяви той. — Щастливец си.

— Трябва да му направим превръзка през рамото — предложи Даян. — Ще бъде по-лесно.

Бръкна в джоба на новият си жакет от еленова кожа и извади тънката зелена дреха, която носеше.

— Можем да използваме това — каза тя.