Читать «Произнасяна три пъти дневно пред портрета на Генералния президент» онлайн - страница 35

Барт издаде долната си устна и кимна одобрително.

— Добре казано, момче.

— Така е, сър. Нищо не се е променило. — Стив замълча, после добави с подходяща тържественост: — Аз все още вярвам, че най-голямата чест, която може да бъде оказана на един трекер, достоен да носи това име, е да бъде призован да отдаде живота си в защита на Първото семейство и на Федерацията. Затова искам да отхвърля всички подозрения за недостойно поведение и да се върна на служба. Знам, че никога не трябва да моля за услуги, но… можете ли да ми помогнете за това?

Барт поклати глава.

— Твоят случай не е в моята юрисдикция, Стив. Най-доброто, което мога да направя, е да ти дам един съвет.

— О, винаги съм ви бил благодарен за това, сър — каза Стив с цялата искреност, на която беше способен. — Признавам, че напътствията, които ми давахте, когато татко Джак воюваше с мютите, ми помогнаха да вървя по правия път.

Барт, изглежда, прие поднесената му благодарност.

— Може би е така. От нас зависи да правим каквото можем, за когото можем… като започнем с най-близките. Никога не съм отказвал да ти помогна, Стив. Не защото сме от една фамилия, а защото наистина и най-искрено вярвам, че в теб има нещо, което може да те изведе на върха.

Във всяко друго време една такава блестяща оценка би била музика за ушите на Стив. За нещастие, след като току-що беше класифицирал Барт като умствен инвалид първа степен, неговото мнение по всеки въпрос губеше абсолютно стойността си. С ясното съзнание за коварните си намерения Стив вложи в отговора си известна ирония.

— Благодаря, сър. Ще се постарая да не ви разочаровам.

— Няма да ме разочароваш — каза Барт, направи една крачка към Стив и го погледна с лудите си сини очи. — Искам да те попитам нещо, Стив. Като мъж — мъж.

— Питайте, сър.

— Слушал съм и съм чел за мютите, но ти си бил по-близо до тях от всеки, когото познавам. Гледал съм на видеофилми какво правят тези животни на нашите момчета, но ти си го видял със собствените си очи. Тези полуидиоти са убийци… прав ли съм?

— Да, сър.

— Тогава как стана така, че не са те убили?

— Не зная отговора на този въпрос, сър. На няколко пъти едва не го направиха. Може би ако не бях избягал…

— Да, сигурно, но през тези пет месеца, през които си бил с тях, не ти ли мина през ума да се запиташ защо си бил толкова специален за тях?

— Не. Гледах да не засягам този въпрос.

Барт го погледна невярващо.

Стив се почувства задължен да даде някакво обяснение.

— Може би Плейнфолк са различни от племената, с които сме воювали досега. Или пък може би не разбират, че се намират в истинска война.

Барт се усмихна кисело.

— Стига, Стив, можеш да дадеш по-добро обяснение. Какво си направил, та си спасил кожата… предложил си някаква сделка?

Стив го погледна изненадано. Лудият Барт беше много по-близко до отговора, отколкото мислеше.