Читать «Произнасяна три пъти дневно пред портрета на Генералния президент» онлайн - страница 33

— Изправи се! — извика един суров глас. — Вдигни глава, изправи раменете! — Палката започна да отмерва такт по бъбреците му. — Леви-десни-леви-десни-леви-десни-леви!

Когато му свалиха качулката, Стив едва се държеше на крака. Гърбът му гореше, чувстваше бедрата си като гумени. Погледна през рамо и видя зад него да се затваря врата. Погледна надолу. Допълнителна верига беше завързана над онази, която свързваше белезниците на коленете му. Беше закрепен за стоманена халка на пода на малка стая с лице към празно бюро с въртящ се стол зад него. Като се изключеха обикновените вентилационни решетки, светлобежовите стени бяха съвсем голи. Нямаше нищо, което да показва къде се намира или каква може да е функцията на стаята. Ушите и стомахът му подсказваха, че е слязъл много надолу с асансьор и след това е бил качен на моторна количка. Беше познал характерния вой на електрическия двигател. Почти в края на пътуването беше почувствал количката да се спуска по наклон. Единственият наклон, който познаваше в Рузвелт, беше товарната площадка, която излизаше на гарата Транс-Ам под Ню Дийл Плаза. Тъй като трябваше да пътува със совалката оттам до Гранд Сентрал, изглеждаше най-логично да бъде взет от това място.

Вратата се отвори и затвори. Някой спря зад него, сложи за кратко ръка върху рамото му, после мина покрай него и отиде зад бюрото. Стив го погледна и затвори очи с чувство на облекчение. Беше Барт Брадли, щатският началник на военната полиция на Ню Мексико, облечен в безупречна бяла униформа — антитеза на черните дрехи на на-ко на Стив, — обкантвана със златен ширит и с тъмносини отличителни знаци за чин. Милият вуйчо Барт. Двадесет и девет годишен. Късо подстриганата му коса бе започнала да се прошарва. Не отпуснат или мек човек и разбира се, не хилеща се бъчва. Не… Барт беше суров, без чувство за хумор, и вършеше всичко според Книгата.

Но все пак той беше роднина.

Барт остави обвития си с кожа контешки стек на бюрото, провери дали е успореден на ръба, след което сложи бялата си каубойска шапка пред стека, обърната със значката към Стив.

— Как си, момче? — Очите на Барт бяха фиксирани върху шапката: проверяваха дали е под прав ъгъл спрямо бастунчето.

— Много по-добре, след като ви видях, сър.

Барт повдигна глава и го погледна строго. Очевидно беше разстроен от разчорлената, дълга до раменете коса на Стив.

— Бих искал да мога да кажа същото…

Стив наруга старото „семейно“ чувство.

— Не съм на-ко, сър. Непрекъснато го повтарям, но изглежда, никой не иска да чуе. Не мога да разбера защо. Искам да кажа, че вие ме познавате добре! Знаете как ме е възпитала Ани и прочие! По дяволите! Твърде много обичам близките си, за да стана ренегат.

Барт кимна, но не изглеждаше убеден.

— В рапорта се казва, че си бил пленник. Пет месеца… това е твърде дълго време да си в ръцете на онези животни, момче. — Барт се надигна иззад бюрото и бавно заобиколи Стив, стиснал ръце зад гърба си.