Читать «Произнасяна три пъти дневно пред портрета на Генералния президент» онлайн - страница 36

— Не, сър! — отвърна твърдо той. — Мисълта да направя такова нещо никога не ми е минавала през ума, но дори и да беше, това щеше да е губене на време. Няма начин трекер някога да може да направи сделка с мютите. Те са, както казахте… те са животни!

Барт се засмя и го удари по рамото.

— Страшен си, Стив. Сигурен съм, че дълбоко в себе си искаш да разкажеш всичко. Но… — той се усмихна сърдечно — не съм засегнат, че го криеш от мен. В края на краищата трябва време да се успокоиш след всичко онова, през което си минал. Естествено е… — Барт вдигна дясната си ръка с отворена длан, с раздалечени пръсти.

Стив познаваше тази ръка; знаеше, че тя е закалена от безброй часове карате; беше я виждал да чупи наредени една върху друга дебели глинени плочи. Той се стегна, но вместо очаквания удар Барт го потупа по бузата. По странен начин дружелюбният жест го изплаши повече от използването на груба сила.

— Да… — засмя се Барт. — Обзалагам се, че ако седнем, ще приказваме цяла нощ за онова, което си преживял, но…

Стив се приготви да отговори, но Барт му махна да млъкне.

— Но нямаме време — въздъхна той. — Затова искам да си вземеш бележка от онова, което ще кажа. — Той заобиколи бюрото, вдигна контешкия си стек и се изправи, разкрачил крака, като бавно го огъваше. — Когато отидеш в Гранд Сентрал, не премълчавай нищо. Искам да ми обещаеш, че ще им разкажеш всичко, което ти се е случило. Всичко, което си направил, всичко, което си видял, всичко, което си чул, всичко, което си почувствал… независимо колко странно или глупаво може да звучи или да противоречи на онова, в което си бил учен да вярваш.

— Обещавам, сър.

— Добре. Знаех, че мога да разчитам на теб, Стив. Ти ще говориш пред някои много важни хора. Довери им се така, както винаги си се доверявал на мен. Имай вяра и всичко ще е добре. — Барт погледна часовника си. — Совалката от Джонсън/Финикс пристига след петнадесет минути. Има ли нещо друго, което искаш да ми кажеш?

— Да, сър. Бих искал да попитам как са моите настойници. Ани…

— Ани е чудесно.

— Татко Джак жив ли е?

— Да, почти…

— А Роз?

— Учи.

— Те, хм… знаят ли какво се случи с мен?

— Получиха същата новина като всички… че си свален на вражеска територия. — Барт вдигна рамене. — Джак… е, тъй като самият той е стар пионер, не беше много изненадан. Ани отначало беше съсипана. Помогнах й да го преодолее.

— Петнадесет минути… дали не може…

— Няма начин, момче.

— В такъв случай ще им съобщите ли, че съм добре, сър? Бихте ли им казали какво се е случило?

Барт поклати глава.

— Не. Не мога да направя това.

Стив го погледна.

— Защо, сър… Не разбирам.

— Много е просто. — Барт сложи стека под деветдесет градуса спрямо ръба на бюрото, вдигна каубойската си шапка и я намести с две ръце под подходящ ъгъл на главата си. После взе стека и плесна дланта на лявата си ръка. — Що се отнася до тях и до останалите в тази база, ти си паднал в горяща нива. Стоварил си се по средата на крещяща тълпа мюти… нали?

— Тъй вярно…

— Значи така. Какво трябва да направя… да обясня подробно? Мютите не вземат пленници. Ти си мъртъв.