Читать «Произнасяна три пъти дневно пред портрета на Генералния президент» онлайн - страница 30

Според обичайната практика първото му име — Стивън — беше името на един от техните собствени родители-настойници — в случая този на Ани. Роз беше кръстена на майката-настойница на Джак. Ани беше израсла във форт Никсън/ Уърт. Преди да се събере с Джак, бе носила името на рода си — Брадли. Брадли имаха връзки — поради което тя беше известна като „връзкарка“ — и някои от тях, като брата на Ани, Барт, който беше началник на военната полиция в Ню Мексико, бяха стигнали до важни постове във властта.

Брикман беше име на по-малко виден род, но и двата можеха да се проследят четиристотин години назад; те бяха сред най-първите трекери, които под ръководството на Първото семейство бяха създали ядрото на Федерацията и имената им сега се съхраняваха в списъка на загиналите за родината. Първоначално списъкът бе съдържал петстотин и осемнадесет имена, но както много други дребни подробности от историята на Федерацията, с времето част от тях бяха изпуснати, за да не се замъглява общата картина. Също както Старата Америка отпреди Холокоста беше създадена от група пионери, известни като Първите четиристотин, така и потомците на Вторите четиристотин бяха създали Новата Америка.

Точно преди да завият на изток Стив хвърли последен поглед към веригата езера, заемащи на неговата карта точка, означена като Албъкуерк. Гледката го накара да се замисли за казаното му от Мистър Сноу за Войната на Хилядата слънца. Онова, което беше научил, разклати предишната му безусловна вяра в описанието на Федерацията за Холокоста. Как биха могли мютите, които въпреки загадъчните си сили бяха в най-добрия случай неграмотни диваци с примитивен начин на живот, да предизвикат такива промени на земята? Откъде биха могли да намерят такава разрушителна сила? Стив все повече се убеждаваше, че Войната на Хилядата слънца и Холокоста са две несъвместими интерпретации на едно и също събитие. Ако бе така, какво всъщност се беше случило? И кой беше виновен за това?

Гласът на Лундквист прекъсна мислите му.

— Ще трябва да ти сложа качулката. След няколко минути кацаме.

Тя насочи „Скайрайдъра“ към пистата и започна да се спуска. Когато слязоха за заход и кацане, Стив погледна за последен път земята, запечатвайки жадно образа й в паметта си подобно на нарушител, изправен пред стената и поемащ последната глътка въздух. Долу безкрайната шир на земята, планини и долини, върхове и равнини, изпълнени с живи цветове; безброй нюанси на червено, оранжево, жълто и кафяво, покрити от променящите се сенки на облаците и слънчева светлина; горе — прекрасното синьо пространство, простиращо се отвъд завесата на омарата, която покриваше очертанията на далечните планини.

Лундквист взе качулката.

— Наведи си главата… — Очите им се срещнаха. — Късмет, Брикман. Надявам се пак да се срещнем при, хм… по-обещаващи обстоятелства.

— Ще се срещнем — каза Стив.

Разделителната граница на Санта Фе представляваше огромна бетонна плоча с плоска повърхност, приличаща по общия си вид на бункера в Пуебло. Основната разлика беше дългата 150 метра бетонна писта, разположена успоредно на нея. Лундквист приземи тумбестия „Скайрайдър“ на централната бяла линия. Уиман и другите двама от „Ред Ривър“ кацнаха части от секундата след нея, изпълнявайки идеално приземяване на формация. Докато рулираше напред, Лундквист видя няколко работни групи мюти край пистата — трудеха се под дулата на трекери с шлемове. Когато минаха покрай тях, един от охраната махна с ръка. Мютите, парцаливи, оцапани и несресани и всичките с белезници на ръцете и коленете, работеха по разширяване и удължаване на пистата. Лундквист се чудеше защо. В зависимост от натоварването „Скайхок“ можеше да излети от писта дълга между петдесет и седемдесет и пет метра, а кацането можеше да стане на още по-късо разстояние. Дали Първото семейство не я правеше за още по-голяма и по-мощна машина от новия „Марк Ту“?