Читать «Дълго потискана страст» онлайн - страница 23

Дали пък не бе някой зъл дух, този изникнал от прахта, от нищото мъж! Въпреки това Хуанито имаше ясното усещане, че злият дух е на негова страна.

— Добре, момче, добре си свърши работата! А сега мисли за онова, което ти казах. Ще водиш Амиго за повода, докато се отдалечиш достатъчно, а след това ще яздиш като дявол! И кажи на дон Естебан… дяволите го взели… кажи му, че годеникът на доня Луиза е взел нещата в свои ръце. Хайде, върви!

Без да обърне повече внимание на момчето, което го гледаше с широко отворени очи и зяпнала уста, непознатият грубо му махна да върви, а сам той се отправи по посока на селцето.

Някъде долу от ниското до него достигаха викове, пияни, цинични заплахи, а от време на време и по някой изстрел.

Той не бързаше. Движеше се изключително предпазливо, докато достигна едно място, от което можеше да надникне надолу. Нямаше защо да се безпокои, че ще бъде забелязан, тъй като никой не му обръщаше внимание. Тук-там по земята лежаха трупове — не можеше да различи дали са на войниците, или на защитниците на селцето. Забеляза група мъже, които се снишаваха зад стена от недялан камък, стреляйки към две солидно изградени постройки, които очевидно принадлежаха на едно и също семейство.

Иначе войниците не си правеха труда да се крият или използваха за заслон каменните цистерни, които се виждаха наоколо. Имаха автоматични пушки и пистолети, но не и модерните „Уинчестър“ и „Колт“. Ситуацията му напомняше за сраженията в Алжир и Триполи, към които бе привикнал по време на краткия си престой в Чуждестранния легион. Или преди това, из пустошта на Ню Мексико или Аризона, където си спечели името на най-бързия стрелец, който можеше да бъде купен единствено когато решеше да се продава.

Трент оголи зъби като надушваща плячка пантера.

Вероломните нападатели затягаха кръга около двете укрепени с висока стена къщи, готови всеки момент да нападнат. Разнасяха се насмешливи забележки за това, че изстрелите на защитниците ставаха все по-редки, а паузите между тях по-продължителни.

Те се приближаваха, тези зверове… ставаха по-сигурни и все по-дръзко излизаха от прикритията си. Смехът и гласовете им достигаха до Трент — облозите, които сключваха помежду си, кой щял да вземе най-много жени и какво щели да направят с тях, особено с безсрамната кучка, дъщерята на грингото. Онази, която убила един от другарите им… щели да й сложат юзда, да си я прехвърлят от ръка на ръка и накрая да я продадат някъде, където ще трябва да изпълнява желанията на всеки мъж, който има няколко излишни песос.

Мъжът, който бе говорил най-много и се бе смял най-високо, не успя да довърши пороя от цинични думи.

Първият изстрел от „Уинчестъра“ на Трент прониза гръкляна му и го повали на земята, където той се запревива в прахта, виейки от болка като куче. Още преди първият да се строполи на земята, друг един от войниците бе повален с пръснат череп. След него още един… и още един…