Читать «Дълго потискана страст» онлайн - страница 22

— Hola, muchacho! Спри!

— Не, не, трябва да намеря господин Алварадо. Не бива да спирам… обещах…

— Проклятие! — Трент сграбчи юздите на коня му и го накара да забави ход. Заговори го на разпространено сред мелезите испанско наречие: — Аз съм приятел на господин Алварадо, така че спри за малко! Какво, по дяволите, се е случило? Откъде имаш този кон?

— Той е на доня Луиза… тя ме изпрати да доведа помощ, защото аз съм единственият, който може да язди Амиго! — Независимо от очевидния страх и нетърпение на момчето, в гласа му се бе промъкнала нотка на гордост, преди отново да бъде завладяно от ужас. — Ах, господине, те са толкова много… мръсни, пияни войници! Опитаха се… хванаха сестра ми и ако не бе доня Луиза… Пуснете ме да продължа, господине! Обещах да доведа помощ!

— Дръж си устата! Бъди мъж, ако можеше! Виждаш ли пушката и револверите? С тях мога да задържа войниците, докато доведеш помощта, но най-напред трябва да ми покажеш къде са те и как мога да се промъкна, без да ме забележат. Comprende! А сега… тръгвай! Напред! Когато приближим, ще яздим бавно и тихо. Никакъв шум, който може да ни издаде, разбра ли?

— Селото не е много далече, господине. Има много дървета и разпръснати скали. Няма да ви забележат. Ние също не ги забелязахме, докато… — момчето си пое дълбоко дъх, преди трескаво да продължи: — Дон Франсиско, който харесва Мариела, също е там… синът на дон Естебан, знаете ли? Но вие сигурно го знаете, щом казвате, че познавате дон Естебан. О, той ще насече тези свине на късчета, със сигурност ще го стори… а след това ще нахрани с тях лешоядите!

— Сигурно ще го направи — провлечено рече Трент, а предусещането за предстоящата битка, което вече вибрираше във вените му, прогони умората и тегнещата в душата му меланхолия.

Така, значи тя е била определена за негова годеница? А сега бе загазила.

За миг устните му трепнаха в сурова, почти подигравателна усмивка.

Колко ли изненадана щеше да остане! На него поне нямаше да му дойде като гръм от ясно небе.

Трент подкани момчето, чието име — оказа се в последствие — било Хуанито, да му начертае върху прашната земя приблизителна карта на очертанията на селцето.

— Има само една хубава улица, господине… тук. Там сме повалили някои дървета, така че каретите да могат да минават на път за неделния пазар. Оттам са дошли и те.

— Това ли е единственият път, водещ към селото?

— О, не! Има и друг — пътят, по който се измъкнах аз! Има съвсем тесни пътечки, които знаем само ние, които живеем тук. Така успях да изведа Амиго, без да ме забележат. Той не бе при колибите, защото доня Луиза винаги го оставя горе, в сянката на дърветата, където има хубава трева. Също и вода. Малко ручейче се спуска надолу към потока, в който жените перат.

Момчето вдигна поглед към лицето на високият гринго — също толкова кафяво под тъмната брада, колкото и неговото собствено, и неподвижно като лицата на каменните фигурки на стари божества, които понякога намираха из пещерите. Когато един проникнал през покрова от сплетени клони слънчев лъч обагри в огненочервено тези забележителни, птичи очи, момчето се прекръсти.