Читать «Дълго потискана страст» онлайн - страница 20

— Изобщо не съм била храбра, просто не биваше да им показвам, че се боя! — призна Лора.

Докато се гледаха, докосвайки ръце, двете момичета си спомниха ужасния миг, когато недалеч от кладенеца забелязаха към тях да приближават двама ездачи — ухилени и очевидно — твърде пияни.

— Две очарователни госпожици! Какво ще кажеш, Педро? По една за всеки! А те и двете са хубавички, така че е истински късмет да открием тази прелест преди останалите, какво ще кажеш? Добре, че избързахме напред, сега ще получим най-хубавия пай, а? Ха-ха-ха!

— Ето… пийнете по глътка… елате тук! — Вторият мъж, селяк с груби черти, носеше облечена на голо войнишка куртка, изпод която се подаваха космати гърди и почернял от мръсотия пъп.

— Виж само, те са изненадани, малките muchachas! Навярно не са очаквали да видят истински мъже наоколо, а? Ние ще ви покажем това-онова, малките!

Анита стоеше вменена и сякаш внезапно онемяла — неспособна да издаде нито звук.

Лора, която си бе възвърнала самообладанието и бе схванала настроението на мъжете, пристъпи напред, полюшвайки хълбоци и пресилено пърхайки с мигли.

— Извинете бедните селски момичета, capitanos! — заговори на испански тя. — Ние не сме свикнали на толкова… толкова дързък език! Но кажете — тя се усмихна на по-едрия от мъжете, който пръв бе взел думата, — защо не слезете от конете и не ни обясните какво имате предвид? Не зная какво мисли свенливата ми приятелка, но аз самата с удоволствие бих ви послушала!

— Аха! Истинска дива котка! Виж само тези очи! Обзалагам се, че не знае кой е баща й!

— Да, изглежда няма нищо против да я позабавляват малко. Искаш ли една глътка, момиче?

— Разбира се, защо не? Искате ли да ви потанцувам малко? Приятелката ми свири на китара. Анита, por favor⁹, донеси китарата… и се връщай по-скоро, защото не мисля, че тези момчета обичат да чакат. — Движена от инстинкта си за самосъхранение, тя се усмихна съблазнително.

— Елате! — подкани ги тя. — Или губите смелост, когато насреща си имате решителна жена? — Тя сви рамене, отстъпи назад и с един ритник по кокалчето извади Анита от вцепенението й.

— Боите се, че не сте достатъчно мъже, за да ми харесате?

— Да се боим, по дяволите, не!

— Чуй я само курвата! Боже… тя се опитва да ни дразни!

— Тя копнее за някой истински мъжага. Не е ли така, малката?

— Може би! Една глътка, а когато приятелката ми донесе китарата си, ще ви покажа какво мога, съгласни?

— Тя наистина е темпераментна! Ей, ти! Тичай и донеси китарата. Искаме да я видим как танцува… искаме да видим и двете ви.

— Да, побързай, Анита! — задъхано прибави Лора, преди с извинителен смях да се обърне към мъжете. — Тя е малко свенлива… Не е била в града като мен. Но скоро ще се убедите, че е също толкова забавна, колкото мога да бъда аз, особено ако не се скъпите за ракията! Обещавам ви, господа… няма да останете разочаровани!

Анита побягна боса към къщи, без да посмее да хвърли дори бегъл поглед през рамо. Сърцето й биеше толкова лудо, че тя се боеше да не изгуби съзнание, преди да се е добрала до в къщи.