Читать «Дълго потискана страст» онлайн - страница 218

— Наистина ли, Трент? Отново ли?

— Ами да, разбира се! Най-напред можеш да ми изтъркаш гърба… след нашата първа среща често съм съжалявал, че тогава не те накарах да го сториш!

— Ах, дълго щеше да го помниш! — извика Лора, чийто горещ темперамент отново припламна, преди Трент да я вземе в обятията си и силно да я притисне към себе си.

Все още без да я пуска, Трент рече с глас, който вече не беше игрив и невинен, а сериозен и настоятелен:

— Винаги ще те желая, Лора. Искам винаги да бъдеш до мен, ясно ли е?

— Ах, Трент… да! Съвсем ясно. Но…

Той заглуши думите й с целувки и Лора отново изпита безмерната радост от сливането с него. В този миг узна онова, което той винаги беше съзнавал — че за тях двамата на света не съществуваше никой друг!

— Започвам да мисля, че те са знаели какво правят, нашите испански предци! — почти замаяно промърмори Лора.

— Какво мърмориш под носа си? — гласът му прозвуча изключително заплашително, така че Лора побърза да отвърне:

— Нищо! Абсолютно нищо… mi quendo! Ah! Mi amor! Mi amor!

— Това исках да чуя!

След това се любиха… и отново, и отново…

ЕПИЛОГ

СВАТБАТА

— Да… ох, това е прекрасно. А цветята? Но, разбира се, те са чудесни и толкова подходящи за случая, точно както казахте. Виждам, че напълно мога да ви се доверя, господин Арман! Имате великолепен вкус.

Майката на булката, Вирджиния Брандън Морган, дари търговеца на цветя и смутените доставчици с лъчезарна усмивка, докато съпругът й палеше цигарата си. „Какъв опасен мъж“ — мислеше Арман. Надяваше се ястията и подредбата на цветята да допаднат на господин Морган. За миг Арман бе обзет от необяснима нервност, докато не установи, че господин Морган се вълнува повече от мисълта да остане насаме с очарователната си съпруга, отколкото от приготовленията за сватбения прием. А и кой можеше да го упрекне за това?

— Стив! Не можа ли да почакаш малко? — сега, в усамотението с изглед към морето спалня в дома им в Монтерей, Джини бе олицетворение на зеленоока вещица. — И ми се искаше да не бе канил семейство Дрискъл! Просто не мога да понасям Бари Дрискъл!

— Така ли? Но той изглежда очарован от теб, скъпа моя.

— Стив… о, Стив, почти не мога да повярвам, че… ох! Сигурна съм, че Лора ще бъде щастлива с Трент и… Съзнаваш ли, че оттук насетне по всяко време може да се сдобием с внуци!

Стив се направи, че не е доловил трагичната нотка в гласа й, наведе се над нея и страстно прошепна, допрял устни до ухото й:

— За бога, жено! Не можеш ли да престанеш да бъбриш? В края на краищата, както добре знаеш, доведох те тук със съвсем различна цел! Дори и да се сдобием с внуци, това не променя нищо тук… и тук… и…

— Ох, Стив! Ах… престани!

— Сериозно ли говориш?

— Не, дяволите те взели! Знаеш го много добре!

Те едва не закъсняха за церемонията, състояла се в старата сграда на мисията „Сан Карлос Боронео“ в Кармел, нещо, срещу което — познавайки родителите си — не се възпротиви нито Франко, нито Лора.

— Пак са го правили! Винаги познавам по погледите им! — прошепна Лора на Трент малко по-късно.