Читать «Дълго потискана страст» онлайн - страница 216

Скритите й в ръкавица пръсти едва-едва докосваха ръката на Трент, но въпреки това Лора усещаше потрепването на мускулите му, преди той, оглеждайки с непроницаем поглед бледото й лице, да каже:

— Тъй като изглежда ти е напълно безразлично, скъпа, надявам се няма да имаш нещо против плановете, които направих за нас двамата.

Нещо в гласа му накара Лора да му хвърли остър поглед.

— Планове? Какви планове? Бих искала да зная, Трент!

Но той съвсем лаконично подхвърли с провлачен глас:

— Изненада, скъпа моя. А няма да бъде никаква изненада, ако ти разкажа предварително, нали така?

— Не зная дали все още си падам по изненадите, Трент, наистина бих искала да зная, моля те!

— Защо не се опиташ да отгатнеш, когато се качим във влака, Лоричка?

Той вече я теглеше след себе си… теглеше я, без да обръща внимание на настойчивите й протести.

— Трент! Трент, за какъв всъщност се мислиш… какво значи това „когато се качим на влака“, след като току-що пристигнахме? — В този момент обаче той я вдигна на ръце пред всички хора, които се тълпяха около тях. Изведнъж Лора осъзна, че й е безразлично къде я носи, докато я държеше в силните си ръце и усещаше мускулестото му тяло. Лора притисна лице към рамото на Трент, за да скрие руменината, която бе заляла страните й, и плахо сплете пръсти на врата му.

Докато на път за Корнуол гледаше през прозореца, ненадейно й хрумна, че прилича на човек, тръгнал по следите на своето минало. Единствената разлика беше, че този път пътуваше с Трент! Той бе предоставил градската къща на рода Ройс на Ена и Франко, който имаше намерение да уреди отпътуването им за Америка, така че до седмица те двамата вероятно щяха да напуснат Англия.

— Трябва им време… също както и на нас — бе казал Трент.

Лора се боеше, но същевременно бе някак спокойна, спомняйки си чувствата, обзели я при първата им среща. Но сега толкова много неща занимаваха мислите й!

Когато най-сетне стигнаха Ройс Парк и Трент я отнесе в нейната мавританска стая, затваряйки с крак вратата, Лора внезапно се разсмя, защото не можеше да не се сети за родителите си.

— Какво е толкова смешно? — попита Трент, слагайки я върху мекото, застлано с коприна легло, което Лора така добре помнеше.

— Ах, не зная! Внезапно си спомних как винаги, когато родителите ми се спречкваха, след това баща ми отнасяше мама в спалнята, за да се помирят, затваряйки с крак вратата след себе си! Трябваше да мине време, преди двамата с Франко да разберем какво всъщност става.

Трент рече хапливо:

— Трябва ли да ти обяснявам какво ще стане сега тук, в тази стая? Или предпочиташ изненадата, скъпа моя Лора?

Тя се изтегна върху леглото, незнайно защо продължавайки да се смее, може би просто така, без причина! Но смехът й беше примесен със сълзи — сълзи на облекчение, освободени от неочакваната веселост. Тя протегна ръка към него и попита предизвикателно: