Читать «Дълго потискана страст» онлайн - страница 215

— Ако разполагах с достатъчно време, бих му стъкмил много по-мъчителна смърт, скъпа моя! — гневно й прошепна той. — Но сега трябва да те отнеса при Ена… да, тя е в безопасност. За вас ще се погрижи лекар, докато Франко ни отърве от Арчи и това тук! — Трент презрително подритна трупа на Реджи, сякаш бе някакво влечуго и изнесе от килията завитата в ризата му Лора… навън, на свежия нощен въздух, изпълнен с мирис на цветя.

По пътя срещнаха Франко, който водеше пред себе си все още ридаещият Арчи.

Трент направи знак с глава към килията, която току-що бяха напуснали.

— Не е останало много от него, но заради майор Ийгън и протокола по-добре заличи следите, а?

— Лекарят вече е при Ена — лаконично съобщи Франко, а в погледа, който хвърли към сестра си, имаше искрица, каквато тя никога преди не бе виждала. След това отведе Арчи към надвисналите над морето скали и го хвърли за храна на баракудите, които дебнеха долу за всякаква плът, която можеше да им попадне. Същото стори и с трупа на Реджи.

43

„Как бих могла да забравя?“ — питаше се Лора. Как можеше да прогони завръщащият се отново и отново кошмар? И как можеше Трент да я докосва или дори само да я погледне, без да си спомни онова, което бе видял със собствените си очи или което бе научил. Как би могъл той да забрави?

Намираха се на борда на кралската яхта, която държеше курс към Лондон и всяка нощ Лора се мяташе насън, събуждаше се, хлипайки измъчено, и се опитваше да избяга от отвратителните сънища.

Понякога се питаше как ли се чувства Ена и дали е измъчвана от същите кошмари, но след всичко, което бяха преживели заедно, двете жени все още не можеха да понесат да се срещнат очи в очи. „Мили боже — отчаяно мислеше тя, — какво да правя? Какво да правя?“

О, да, търсеше утеха в мисълта за това, че всяка нощ Трент я държи в обятията си и й шепне нежни думи, отмятайки падналата върху лицето й коса. Но нито веднъж не я бе любил, не я бе целувал и галил така, както преди! „Нищо чудно“ — мислеше си Лора. Нямаше право да го упреква за това. Вината бе само нейна! Той я бе спасил, а сега… сега тя бе увиснала на врата му!

Откакто бяха слезли от борда на кораба, Лора се държеше апатично и дори гласът й не изразяваше нищо друго, освен безучастност. Ена бе неотлъчно до Франко, сякаш не можеше да понесе дори само за миг да се отдели от него. Лора, за която това не остана незабелязано, се питаше как ли те двамата успяваха да се справят с миналото.

Франко и Ена бяха тръгнали малко преди тях и сега сякаш потънаха в дън земя. За да прогони безкрайните въпроси, които я измъчваха, Лора попита:

— Къде отиваме? И какво ще правим от тук насетне? — Всъщност й се искаше да каже: „Защо не сложим точка на всичко това, Трент? Ти стори онова, което смяташе за необходимо, за да спасиш гордостта и честта си, но сега… защо просто не ме пуснеш да си отида? Бих могла да се върна в къщи… мама ще прояви разбиране, сигурна съм! Не искам да те имам по този начин, Трент, само защото се чувстваш задължен!“