Читать «Дълго потискана страст» онлайн - страница 19

Сега жените от семейство Веласкес бяха наобиколили Мариела. Те й говореха тихо, опитвайки се да я успокоят и изтрият сълзите й. Едната от тях донесе ребозо⁷, за да скрие голите гърди на момичето.

Мъжете — мълчаливи фигури със строги черти на лицата, имаха малко, при това стари, оръжия.

— Това имах предвид, Франко! — обясни Лора. Той се насили да отклони поглед от Мариела и погледна сестра си в широко отворените, безстрашни очи, които гневът правеше да изглеждат студени като сапфири.

— Нямаме достатъчно оръжия — продължи Лора. — И не зная колко дълго ще можем да ги държим на разстояние. Но стените са дебели, а ние имаме своя разум… и ножове, мачете, когато мунициите свършат. Имаш ли патрондаш? Пушка?

Сутринта толкова бе бързал да излезе от къщи… По дяволите! Лора изглежда отгатна мислите му и устните й се разтеглиха в своенравна гримаса.

— Нямам пистолет, Франко… — Никога не би му признала по какъв начин и е бил отнет!

— А аз имам само патроните в барабана на револвера. — Той се обърна към Лора, мръщейки чело, и когато най-сетне съсредоточи вниманието си върху нея, забеляза, че ръката й е превързана.

— Какво се е случило?

— Нищо. Драскотина, за която вече се погрижихме, Изпратих Хуанито с Амиго до хасиендата, за да повика помощ. Не ни остава нищо друго, освен да използваме разума си и да издържим, докато пристигне помощта.

Слава богу, Франко най-сетне бе в състояние да поеме нещата в свои ръце! Понякога мъжете са твърде необходими…

— Стремете се всеки изстрел да попадне в целта… и не стреляйте по сенки и закачени на тояги шапки! — нареждаше Франко и въпреки че повечето от мъжете бяха доста по-възрастни от него, те слушаха с респект сина на дон Естебан.

Раната на ръката на Лора се обаждаше и при най-малкото движение, но момичето пренебрегна болката и съсредоточи цялото си внимание върху своя гняв. Измъквайки се от една опасност, тя се бе натъкнала на друга. Всъщност се радваше, че се бе оказала тук точно сега, когато тези пияници върлуваха из селото, и можеше да помогне. Те бяха по-лоши и от бандитите, които трябваше да преследват, особено когато се натъкнеха на беззащитно селце като това.

Отвъд оградата прозвуча нов залп, след това пиянски рев и заплахи. Франко се приближи към една пролука в дебелата стена, даде два изстрела и отново се обърна.

— Колко? — попита Лора.

— Най-малко един. Мисля, че раних другия толкова тежко, че доста дълго ще е извън играта.

— Ти бе много храбра, amiga⁸ — прошепна Анита на Лора. Двете се познаваха от деца и се държаха като равни. Красиво момиче с блестящи очи, приблизително на възрастта на Лора, Анита имаше повече обожатели, отколкото пръсти на двете си ръце, но бе хвърлила око на Франко. За съжаление той й обръщаше толкова малко внимание, като да бе негова сестра. Въпреки че не харесваше Мариела, Анита се опитваше да не го показва, утешавайки се с мисълта, че един ден ще накара Франко да я забележи. Толкова често се бе молила за това, а междувременно упорито учеше. Учители й бяха дон Реналдо Ортега с безчислените си книги и доня Лора Луиза, която държеше Анита да я нарича просто Луиза.