Читать «Дълго потискана страст» онлайн - страница 138

Лора щеше да си остане в това сънено-мечтателно състояние, ако не бе Фрея, буйната й кобила, която внезапно започна неспокойно да тъпче и рови с копито, вирейки глава и пръхтейки силно. Лора скочи, потупа я по шията и й прошепна няколко успокоителни думи. И тогава инстинктивно почувства онова, което животното отдавна бе усетило, извърна се и ги видя. Двама мъже, едри, широкоплещести и опърпани. Единият носеше тояга, а другият — въже с възел на единия край — обичайните оръжия на побойниците, които рано сутрин се навъртаха из парка. Често я бяха предупреждавали, че може да срещне хора като тях, но сега нямаше никакво време за съжаления и размисъл.

Лора усещаше тежестта на пистолета, който успокоително тежеше в джоба й… но в този миг двамата непознати нападнаха и тя нямаше време да извади оръжието. Без много да му мисли, следвайки инстинкта си, Лора премина в нападение и напълно слиса противниците си. С нейната пола-панталон не й бе трудно да ритне между краката онзи, който бе по-близо до нея, извъртя се като матадор, мушна се под вдигнатата тояга на другия, удари с една ръка китката му, така че той изпусна оръжието, а с другата му нанесе такъв удар по адамовата ябълка, че мъжът се строполи недалеч от своя стенещ и превиващ се съучастник.

Когато двамата се посъвзеха дотолкова, че да се надигнат, тя бе насочила пистолета си към тях — ледено студена и — както разказваше по-късно единият от двамата мъже — с поглед, също толкова застрашителен, колкото дулото на пистолета.

— Сега изчезвайте, момчета… и се радвайте, че ви оставям живи! Не ме карайте да ви надупча! Няма да сте първите негодници, които е трябвало да убия… а аз стрелям отлично! — Видяла, че мъжете не откъсват слисаните си погледи от нея, без да смеят да помръднат, тя продължи заплашително: — Вървете, преди да съм размислила! Хайде, плюйте си на петите! — Двамата това и направиха, дръзвайки в бързината да хвърлят само бегъл поглед назад.

Вече бяха изчезнали, но Лора усещаше, че усамотението и покоят, които обикновено намираше в парка по това време на деня, са окончателно изгубени.

Добре познатият дрезгав глас, достигнал внезапно до слуха й, само още повече влоши нещата.

— Трябва да призная, че се справихте превъзходно! Съжалявам, че не ви се притекох на помощ, но нито за миг не се усъмних, че и сама ще се справите с двама негодници като тези.

— О, по дяволите! Отново вие. Какво правите тук? Пак ли, както обикновено, ме следите? — Напрежението от случилото се и видът на мъжа, който подигравателно я наблюдаваше от коня си, й дойдоха прекалено много!

Той скочи на земята и Лора неволно зае стойка за отбрана, сякаш срещу себе си имаше някой враг, срещу когото трябваше да воюва. Той се засмя.

— Питам се защо искате да се биете с мен, при положение че не съм ви предизвикал по никакъв начин. От кого се боите, Лора — от мен или от самата себе си?