Читать «Дълго потискана страст» онлайн - страница 137

— Може би. Поне така смята Хонория. Аз също не изключвам подобна възможност — с въздишка добави тя. — Можем само да се надяваме, Лети, че няма да се наранят прекалено жестоко, преди да открият един другиму истинските си чувства!

Горе Трент гневно ругаеше. Всички те бяха актьори! Той… и тя… съвършено играеха ролите си! Херцог Ройс и американската наследница. Чудесно заглавие за пиеса на Оскар Уайлд!

Имаше моменти, в които изпитваше желание да я удуши! И други, когато…

Когато по-късно вечерта напусна дома Ройс, Трент все още беше в мрачно настроение, от което смяташе да се отърси преди да е изтекла нощта. А на сутринта щеше да изпробва новия сив жребец, който бе купил на търг. Спокоен, издръжлив бегач. Боже! Колко му липсваше просторът и безкрайните пътища, които бе изоставил, заради това тук!

28

Тази заран на Лора й се искаше, макар и за кратко, да остане сама, далече от всички. Обичаше усещането за свобода, докато сутрин, още преди да се е вдигнала мъглата, препускаше в галоп из парка. По това време всичко тънеше в сумрак, който създаваше впечатление за нереалност, смекчаваше и размиваше цветовете и формите.

Предната нощ не беше спала добре, а в неспокойния сън я преследваха кошмари, в които дракони протягаха към нея огнените си езици и ги увиваха около тялото й. Чувстваше се преследвана, измъчена… и искаше да поразведри главата си, за да си възвърне способността да мисли ясно.

Конярчето изведе жребеца й от обора. Момчето знаеше, че няма нужда да й помага да се качи на седлото.

— Питам се дали всички американки яздят така! — извика един от прислужниците.

— О, не — отвърна Дъфи, конярът, с нотка на гордост в гласа. — Освен това зная, че младата дама носи със себе си пистолет. Лично господин Менъринг ми разказа, че по думите на господарката младата дама боравила с оръжието така добре, както госпожица Ани Оукли от филма за Бъфало Бил.

— Виж ти! — прошепна другото момче със страхопочитание, взирайки се след младата дама, която, облечена в странната си кожена пола-панталон, яздеше не по-зле от някой мъж.

Когато подкара коня си към парка, Лора нямаше представа колко е часа, а и това изобщо не я интересуваше. Все още бе мъгливо и с кожата и косата си тя усещаше обгръщащата я като прозрачен тюл влага. Обичаше тези ранни утринни часове — свежия въздух, изпълващ ноздрите й при всяко вдишване, влажния мирис на листа и треви, едва доловимото ухание на невидими теменужки. Да, точно от това имаше нужда в момента!

Отначало яздеше в лек тръст, но след това пришпори коня в галоп по друг път оживените алеи. Сви по тайна пътечка и накара животното да забави ход, докато не достигна до любимото си местенце, където плачещи върби свеждаха клони над малко изкуствено езерце.

Лора скочи от седлото и се настани удобно, облегната на едно дърво, с молив и бележник в скута. Все още не бе достатъчно светло за писане, а и тя не се чувстваше особено въодушевена. „Какво от това“ — почти замечтано мислеше Лора. Можеше да гледа водните кончета, прехвърчащи по надиплената, забулена в мъгла сребриста водна повърхност. Мислите на Лора витаеха на границата на съзнанието, между съня и будуването. Беше приятно… толкова приятно в тези ранни часове! Но само след няколко часа това място, целият парк, щяха да бъдат напълно променени… изпълнени с оглушителни шумове и крещящи багри!