Читать «Дълго потискана страст» онлайн - страница 140

— О, не! Не! — Думите с мъка се отрониха от пресъхналото й гърло.

Той грубо я улови за раменете.

— Лора, за бога, престани да се криеш от самата себе си! И престани да бягаш от мен. Знаеш, че накрая ще ни сполети неизбежното и трябва да си голяма глупачка, ако още не си го разбрала.

Това не бяха негови думи, нито начинът, по който разговаряше с нея, и това ужасно я уплаши. Истина бе, че искаше да отиде с него, където и да я отведеше, искаше да довършат започнатото.

Мъжът продължаваше да я целува, а между целувките шепнеше на ухото й:

— Лора, ела с мен! Забрави всичко и ела с мен. Или искаш да те завлека със себе си? Трябва ли да те метна на седлото и да не те пусна, докато онова, което пламна между нас, изтлее? Не би ли искала да узнаеш дали желанието, което изпитваме двамата с теб, някога ще бъде заситени?

Гласът му… този глас! Не, това бе невъзможно и тя не искаше да повярва, че той бе мъжът, който… не! Не! Всичко бе само заради… заради… О, не можеше да издържи нито миг повече! Чувствата и представите, които будеше у нея, бяха просто непоносими!

С всичката си сила и разум, който й бе останал, Лора се отскубна от ръцете и устните му, които й шепнеха лъжи, лъжи и само лъжи. След всяка целувка й бе повтарял, че я желае, че трябва да я има, но нито веднъж не бе казал, че я обича.

— Достатъчно! — просъска тя. — Доставихте си удоволствие и си поиграхте с мен като котка с мишка, а сега… сега е крайно време да сложим точка на играта.

Тя се отдръпна, но мъжът направи крачка към нея. Без напълно да съзнава какво прави, Лора извади „Дерингера“ от джоба си и го насочи към него.

— Напълно сериозна съм, дявол ви взел! Предупреждавам ви, не ме дразнете повече!

— Това е една дяволски убедителна малка играчка — провлачено рече Трент. — Сигурно бих могъл да ви я отнема, ако си направех труда. — Сребристите му очи пронизваха нейните. — Но тази сутрин не съм настроен за игрички. А освен това — гласът му стана кадифено мек — нашите малки срещи толкова ми харесват. Би било жалко, ако се наложеше да загинете от някой куршум! — След това се засмя. — Не се дръжте като дъщерята на някой селянин от поречието на Рейн, ревниво пазеща съкровищницата на своята добродетел. Както сама казахте, играта свърши. Но само за момента, Лоричка, само за момента!

Лора, която нямаше доверие нито на него, нито на думите му, не отместваше бдителния си поглед. Мъжът я гледаше с вдигнати вежди.

— Е? Така ли ще стоите, като мраморна статуя, докато не се появи някой, който с целувка да ви върне към живот? Ако не… бих могъл да ви съпроводя до дома на Седжуик… ако позволите.

— Вървете… просто си вървете, по дяволите! И, за бога, веднъж за винаги ме оставете на мира!

Лора го изгледа как се отдалечава, свивайки рамене, и с елегантно движение се метна на седлото на сивия си жребец. Тя върна пистолета си обратно в джоба и неочаквано се почувства много глупава. Наистина ли щеше да използва оръжието срещу него?

— Adios! — извика през рамо той, а както по-късно си даде сметка тя, смехът му не предвещаваше нищо добро.