Читать «Дълго потискана страст» онлайн - страница 116

Но колкото и да се опитваше да не му обръща внимание, все не успяваше. Понякога той правеше всичко възможно да се приближи до нея и да я въвлече в някой безсмислен разговор, особено когато Лора беше с някой приятел. В друга случаи я вбесяваше, като просто й кимваше, за да насочи веднага след това вниманието си към човека или заниманието, от което като че ли бе изцяло погълнат и което бе прекъснал заради нея.

Дойде момент, когато тя почти започна да се бои да излиза, защото неминуемо се сблъскваше с него, обикновено в компанията на госпожа Уестбридж, разбира се. Прекалено често погледите им се срещаха, при това не по-малко ожесточени, отколкото бяха думите им. Дори лейди Хонория бе направила една забележка по повод на техните срещи.

— Какво съвпадение… почти навсякъде, където отидем, срещаме херцог Ройс! Или може би това не е случайно? Вярно ли е, че вие двамата някога сте били сгодени?

— Както вече ви казах, милейди — отвърна Лора, — това бе преди цяла вечност… една глупава, старомодна договореност между нашите два рода. Разбира се, никой от двама ни не взе това на сериозно.

— Хм! — проницателно забеля лейди Хонория. — Може би той не е гледал на тази договореност с толкова леко око, колкото вие! Помислила си те за това?

Това бе нещо, за което Лора се опитваше изобщо да не мисли. Винаги, когато разговаряха, а това ставаше само на публични места и в случай че вежливостта го налагаше, я обземаше натрапчивото усещане за интимност, за която тя в никакъв случай не бе готова. Обърнеше ли й внимание, той се държеше с нея прекалено дръзко и изблиците й на гняв изглежда само го развеселяваха.

Останала насаме, Лора се опитваше да убеди сама себе си, че той не може да е онзи, при никакви обстоятелства не бе възможно да се случи нещо подобно! Това би било направо непоносимо! Този човек беше просто отвратителният Трент Чаланджър, когото някога бе срещнала в Мексико и който още от пръв поглед й беше станал неприятен, а сега направо я отвращаваше… този мошеник в дрехи на английски херцог! Защо просто не я оставеше на мира? В края на краищата имаше повече от симпатичната госпожа Уестбридж и можеше да играе игричките си с нея! Какво искаше от нея? За отговора на този въпрос Лора не искаше дори да си помисли.

Оплачеше ли се пред Хелена, собствената й приятелка не бе в състояние да й окаже голяма помощ.

— Не мога да понасям този човек! Толкова ми е противно да бъда вежлива с него, само за да спазвам приличие.

— Направи ми впечатление само — отвърна Хелена, — че още щом се видите, вие двамата бързате да се нахвърлите един върху друг! Знаеш ли, имам чувството, че вие… ъ-ъ… взаимно се привличате! Не ми се сърди, че ти го казвам, Лора, но наистина мисля, че е така.

— Наистина ли, Ена? — процеди през стиснатите си зъби Лора. — Не разбирам как ти е хрумнало. Нахвърляла съм се била върху него! Той е последният мъж на света, когото… — След това неочаквано добави: — Надявам се, че си единствената, която мисли така, иначе ще го приема доста на сериозно!