Читать «Дарът на Боговете» онлайн - страница 14

Погледнах към трибуната.

Защо го правя?

Ако можех да определя по някакъв начин реакцията им то несъмнено те бяха стиснали юмрци с палци насочени надолу.

Убий го.

Зовяха ме гласовете им.

Аз продължавах да стоя с насочено към врата на рицаря острие, дишайки тежко.

Не исках да го убивам. Но той щеше да го стори. Нямаше да се поколебае и за миг. Щеше да ме довърши в мига, когато му се отдадеше това.

Защо изчаквам?

Не трябваше да го убивам. Не трябваше да убивам когото и да е. Хората се погубиха взаимно. Те не успяха да се вземат в ръце и да спрат братоубийствената война. Хванаха се за гърлата и това доведе до гибелта на расата ни.

Не.

Опитвах се да запазя волята си от досега на онези зловещи и далечни създания.

Да.

Щептяха гласовете в главата ми. Сякаш по някакъв начин онези безформени фигури успяваха да говорят в моето съзнание. Повтаряха и повтаряха. Без да спират. Непрекъснато. Монотонният им шепот ме опияняваше.

Трябва да го убия.

И щях да го направя ако в онзи миг не бе изникнал отново в съзнание то ми образа на момичето в черно. Тя плачеше. Ръката ми напразно се протягаше към нея.

Тя беше изчезнала, както всеки път.

Захвърлих меча настрани и той изчезна в нищото сякаш никога не бе съществувал. Тъмните безформени фигури на трибуната също. Рицарят се изправи.

— Можеше да ме убиеш. — рече той. — Нямаше как да те спра. Но ти не го стори. В теб има повече чест и достойнство от всеки друг. Аз ценя тези качества. — бавно измъкна кинжала от ножницата на пояса си, допря острието в дланта си и го стисна. Издъдпра оръжието и когато разтвори юмрука си, капките кръв кръв се издигнаха във въздуха и започнаха да образуват малка сфера. Изглеждаше ми като сън. Как въобще можеше един кинжал да пробие металната ръкавица? Нямаше отговор. Сферата пулсираше в червената гама. — Вземи този дар от мен. — рече рицарят и изчезна в нищото.

Задържах го с ръце.

— Успех. — долетя миг по-късно ехото му, а после изведнъж пропаднах в земята. Изглеждаше така, но всъщност падах от облаците.

Над мен бе небето, а под мен морето.

Паднах с плясък в морето. Нещо ме сграбчи за крака и една уродлива глава се показа над водата. Двете и зловещи очи ме пронизваха ужасяващо.

Октопод?

Ако можех да определя това създание като октопод-мутант или представител на изчезнал вид, то несъмнено щях да се окажа прав. Изглеждаше ми като в онези детски филмчета, където водолазите винаги попадаха на такива екземпляри или на акули.

Стори ми се смешно.

Но всъщност не бе така. Октоподът уви около тялото ми още две от пипалата си, преди да успея да реагирам по какъвто и да е начин. А можех ли въобще да реагирам?

Спусна се под водата и ме повлече надолу към дъното. За миг устата ми се напълни със солена вода, а после отново щом я изплюх и се опитах да вдишам въздух.

Задушавах се. Но опитите ми да се освободя, за да изплувам на повърхността, нямаха резултат. Хватката на октопода бе желязна.

Защо не си взех поне водолазната маска?

Не го бях изрекъл, а и как можех да сторя това под водата, но още на мига маската се появи сама върху лицето ми. Магия. Можеш да я наречеш както искаш. Същото както с чашата вода и меча. Щом го бях помислил, то се бе сбъднало.