Читать «Дарът на Боговете» онлайн - страница 15

Октоподът продължаваше да ме тегли надолу към дъното. Наближавахме един стар потънал кораб. Сякаш беше излязал от някой от онези древни пиратски филми, които по някога пускаха по телевизията. А не бе ли се пръкнал именно от там? Не го ли бях повикал и него с мисълта си?

Защо не поисках пулсатор?

Мисълта ми не извика оръжието. С негова помощ спокойно можех да се справя с октопода, но сякаш не исках да сторя това. Какво можеше да ме очаква в кораба?

Искам да разбера.

И това беше причината. Знаех го. Дори прекалено добре.

Октоподът доближи до пробойната в корпуса на потъналия кораб и внимателно ме пъхна вътре, сякаш бях най-обикновен товар, а той кранът или електрокарът. Отпусна хватката и издърпа пипалата си навън.

Може би щях да забележа, че продължава да стои пред пробойната и пази да не изляза, но в онзи миг, когато забелязах седналата на златния трон русалка, мисълта да се опитам да избягам се изпари бързо от главата ми.

Тя няма крака.

И не можеше да седи, но така бе извила опашката си, за да изглежда, че сякаш е седнала на трона. Около нея по цялото дъно на кораба лежаха купища злато.

— Зравей, страннико. — рече тя.

Не знам как го направи. Само движеше устни, а гласът и звучеше в главата ми. Имаше мек и приятен тембър. Благи и красиви черти. Водата нежно галеше косата и тя сякаш се вееше, доколкото можех да направя подобна асоциация.

— Здравей. — отвърнах вцепенен, не толкова от страх колкото от изненадата. Защо една русалка щеше да приеме такова, толкова приличащо на хората държане? А и какво бе това място? Къде се намираше? Какъв бе този кораб?

Нямах отговор. И не потърсих такъв.

— Знам защо си дошъл тук. — рече тя с мекия си тембър. — Знам какво търсиш.

— Синият цвят? — мисълта сама проблясна в съзнанието ми. Онези цветове на върха на пирамидата можеха да означават само едно — животът, скъпоценностите, кръвта и победата.

Но защо победата?

Гласът на русалката ме накара да преместя вниманието си отново върху нея.

— Да. — рече тя и сякаш се засмя. Това не беше ехидна усмивка, нито лукава, но въпреки това в нея имаше нещо странно. — Нужна ти е победата.

Победата над какво?

— Над злото. — продължи тя, сякаш четеше мислите ми. — Над всичко онова тъмно и черно в човешките души, и над онези пагубни мрачни сили, подтиквали хората толкова дълго към неправедният път, довел до гибелта на цялата раса.

— Но защо?

— Греша ли? — отвърна ми тя с въпрос. — Друго ли си търсил?

Може би.

Толкова години търсех с увехващата надежда други оцелели след цялата тази безсмислена война, която бе сринала човешката цивилизация и бе погубила расата ни. Никога не бях и помислил, че може да съм търсил нещо друго. Не бях се опитвал да открия истинската причина за авантюрата си.

Съществува ли наистина гарванът?

Можеше ли гарванът да е бил само една метафора за онова, което бях търсил толкова дълго? Можеше ли да съм виждал това, което съм искал да видя, а не истината, да съм се самозалъгвал с неща, които никога не са съществували?