Читать «Дарът на Боговете» онлайн - страница 16

Да.

Но аз исках да спася момичето. Когато дойдох на тази планета и срещнах гарвана, аз обещах да спася девойката от съня си, да и дам онова, което хората бяха отнели от самите себе си в онази пагубна за човечеството война.

— Не. — отвърнах и я погледнах в очите. — Всъщност трябва да съм търсил именно това. Трябва да съм знаел, че няма други и че всички са мъртви.

— Тогава назови името и. — рече тя. — И я освободи от проклятието. Коя е тя?

— Да. — отговорих твърдо. Имаше само един единствен правилен отговор и след всички тези дълги години най-накрая го бях открил. — Гарванът.

— Това не е достатъчно. — отвърна ми русалката. — Не каза името и.

— Тя няма име. — знаех го някъде вътре в себе си и сега цялата тази река от информация се бе отприщила от спиралият я бент. — Коя всъщност си ти?

Тя стоеше и ме наблюдаваше мълчалива.

— Гарванът, момичето от съня ми, онази девойка в града, увяхващото цвете, слънцето, рицарят в черно и ти. — гласът ми трепереше, сякаш не бяхме под водата, а някъде другаде. Думите ми кънтяха силно в невидими стени. — Не сте ли едно и също?

Фигурата на русалката започна да потъмнява и изменя в образът на гарвана. Искрите в очите му ме прободаха болезнено. Картината на кораба около нас избледня и погледът ми срещна отново онези притъпени образи на сградите в средновековния град на изоставената планета. А в следващия миг пред мен нямаше никакъв гарван.

Момичето от съня ми.

Девойката от града…

Както и да я наричах тя стоеше пред мен, протегнала напред ръцете си, а в тях блестеше, в синята гама, четвъртата последна сфера. Тази на победата.

— Искаш ли да спасиш човечеството? — заговори тя. — Готов ли си да дадеш собствения си живот за всички онези неразумни, които погубиха цялата човешка раса?

Трепнах.

Как?

Въпросът напираше в съзнанието ми. Как можех аз, последният оцелял да помогне на всички онези невинни и виновни? А можех ли въобще да го сторя? Беше ли това изпитание, на което ме подлагаше момичето в черно?

И да и не.

Тук, в този свят, всичко бе възможно. Всички сънища и фантазии приемаха истински образи.

— Готов ли си? — повтори тя.

Дали бях готов? Ако нистина можех да върна времето назад и да спра тази война щях да сторя всичко, което бе посилите ми. Дори живота си щях да дам.

— Да. — отвърнах.

— Страннико. — рече тя. — Това не е изпитание. Трябва да си абсолютно сигурен в избора си, защото веднъж тръгнеш ли по пътеката, връщане назад няма да има.

Свих юмруци…

Клетвата.

— Да. — по очите ми бяха започнали да се стичат сълзи. Щеше ли да изпълни последното ми желание? Щеше ли да стори онова, за което толкова дълго бях бленувал по време на пътя си?

Тя ме погледна в очите и се усмихна. В усмивката и имаше обич и почит.

— Вземи я. — рече.

Поех я безмълвен. Не знаех какво да отвърна, нито какво да сторя, но нещо вътре в мен ми подсказваше, че няма защо да се чудя, а просто да следвам хода на събитията.

Четирите сфери се изнизаха сами във въздуха и започнаха се въртят в кръг. Цветовете им преливаха от един във друг.