Читать «Дарът на Боговете» онлайн - страница 12

Можеше ли да е така?

Продължавах да се питам. Не откривах отговора, но се опитвах да го намеря. Трябваше. А въобще имаше ли друг начин? Нужно ли бе накрая да се примиря с болезнената мисъл. Да приема фактите такива каквито бяха?

— Не бери грижа за това. — заговори слънцето. — Ще сътворя специално за теб една планета с последните оцелели, които много скоро след като си тръгнеш от тук ще откриеш.

— Но аз не искам да бъде създадена така. — отвърнах. — Те трябва да са си съществували още от онзи миг, когато цялата ни цивилизация беше загинала.

— И това не е проблем. — рече ми то. — Ще се постарая да изтрия старите ти спомени и да ги заменя с нови. Никога няма да си спомниш, че си идвал тук.

— Но… — замлъкнах.

Имаше ли смисъл да продължавам разговора. Слънцето непрекъснато говореше за този зелен цвят. Непрекъснато си намираше какви ли не предложения за него. Наистина ли го искаше за Малката роза. Не беше ли това някакво превъплъщение на дявола? И предпазваше ли ме дара на цветето от него?

Дали да му го дам?

Щеше ли да удържи на думата си и да създаде, ако не свят на оцелели от войната, то поне един нов човешки свят, една нова човешка цивилизация?

— Не. — отказах твърдо.

— Сигурен ли си? — запита ме лукаво слънцето.

— Да. — потвърдих.

— И си адски прав. — рече то. — Малката роза ти гласува огромно доверие като остави в твоите ръце собствената си съдба. Тя ме помоли да ти помогна и аз. Не бях сигурен. Трудно е да дадеш нещо толкова ценно на един чужденец, но ти си го заслужи. — и сякаш с една призрачна огнена ръка слънцето откъсна от короната си един златист косъм или поне аз така успях да оприлича, това което наистина стана в онзи миг, защото как по друг начин бих могъл да го опиша.

Беше малка сфера.

Стоеше неподвижно във въздуха пред мен, а около нея играеха игриво златисти пламъци.

— Вземи този дар като знак на уважение към теб за доблестта ти. — каза слънцето.

Протегнах се и въпреки привидно горящата сфера не усетих някаква болка при допира си с материята.

В същия миг от облаците под мен изникнаха множество стръкове трева и погълнаха всичко наоколо, а в следващия миг от земята изскочиха дърветата. Можеше да се каже, че са намирах насред голяма полянка в гора, ако не беше трибуната, от която ме наблюдаваха множество тъмни безформени силуети.

Арена?

Черният рицар пред мен измъкна меча от ножницата си със зловещо съскане.

Трябва да се бия.

Не можех да се оставя на нападателя си да ме погуби. Не и в този миг, в тази реалност, този сън.

Може би.

Отдръпнах се ловко настрани и сам се учудих на способностите си. В целия си живот, никога не бях могъл да сторя това толкова бързо. Дори неестествено бързо.

Имаше някаква магия.

Щом рицарят замахна отново, аз се отдръпнах за втори път. Опитах се да сграбча дръжката на бластера, който трябваше да лежи лениво в кобура, но той липсваше.

По дяволите.

Изругах мислено и за трети път избегнах с онази неестествена бързина удара на рицаря в черно.