Читать «Дарът на Боговете» онлайн - страница 13

От къде се взе?

Запитах се, но отговорът сякаш лежеше някъде там в паметта ми. Нали в този свят трябваше да има жители. Не открих такива, въпреки това несъмнено мислите ми бяха получили образ от плът и кръв. Единствено не можех да разбера защо онези, които ни наблюдаваха нямаха форма и лица.

Отдръпнах се назад.

Дистанцията между мен и рицаря се увеличи неимоверно, но онзи не се отказа. Бавно продължаваше да се приближава към мен с една твърдоглава увереност.

Огледах се.

Имаше ли тук мечове?

Нямах време да си помисля, защо се запитах именно това — мечът стоеше примамливо забит в тревата до крака ми. Само трябваше да го измъкна от земята.

Това и сторих.

А в следващият миг парирах атаката на черния рицар. Прозвуча зловещ метален звън. По остриетата на оръжията ни прелетяха искри. Онзи се опита да ме изблъска назад.

Странно.

В онзи миг дори не помръднах. Стоях като закован за земята.

Рицарят забеляза това, отстъпи назад и пробва светкавичен удар от дясно.

Отново го парирах без проблем. Никога не бях тренирал фехтовка, а от мечове си нямах и най-малка представа, но това въобще не ме затрудни. Сякаш цял живот бях въртял хладните оръжия в ръце. Имах чувството, че съм попаднал в кожата на Конан.

От към публиката долетя ръкопляскане.

За миг погледнах натам — онези тъмни безформени силуети стояха неподвижно както някакви статуи, без дори да правят опит да се движат, а звука идваше от тях.

Можеше ли да има замаскиран високоговорител?

Ударът на рицарят ме изненада.

В един миг бях насочил вниманието си към изкуствената публика, до колкото така можеха да бъдат наречени онези зловещи фигури на трибуната, а в следващия с огромни усилия успях да се отдръпна от смъртоностната дъга на противниковият меч.

Острието докосна леко ръкава на лявата ми ръка и кръвта обагри дрехите ми в алено.

Болка.

Усещах болка. Силна болка. Но защо? Това не можеше да е сън. В сънищата човек не можеше да умре, не можеше да се нарани наистина. Но имаше кошмари. Можеше ли това да е такъв? Заблуждавах ли се или се самозагългвах?

Не може да е сън.

И сигурно не бе такъв. Но до колко можеше да е реалност? Човечеството бе загинало. Аз бях последният отцелял. Следвах гарвана до тази планета. А къде бе тя? И онзи град? Момичето? Скелето на пирамидата и цялата тази бъркотия сега?

Цветето.

Слънцето.

Рицарят.

Какво можеше да означава това?

Не знаех, а въобще можех ли да разбера? Имаше ли някаква възможност да открия търсения отговор? Щях ли въобще някога да открия нужните отговори?

Рицарят замахна отново.

Отбих удара му и преминах в атака. Беше ме обзел гняв. Болката. Раната и кръвта. Той искаше да ме убие. Аз ще го убия. Не може да си играе така с мен.

Рицарят премина в защита и отстъпление. За миг насочи погледа си към безформените силуети на трибуната. Сякаш в погледа му забелязах отчаяние.

Нанесох нов удар, мечовете ни се срещнаха и с всичка сила го изблъсках на тревата. Избих оръжието от ръката му и задъхан насочих острието към врата му.

Предаваш ли се?

Не го запитах. Стоях така и дишах тежко. А рицарят продължаваше да ме наблюдава с онзи безразличен поглед, присъщ на обречените на смърт.