Читать «Дарът на Боговете» онлайн - страница 11

— Не.

— А би трябвало, защото тя подари на теб, чужденеца, своя цвят — зеленият цвят. Тя постави в твоите ръце собствената си съдба.

Слушах.

Не знаех какво да отвърна. Пред мен беше слънцето, никога до сега не бях си и помислял, че то е толкова живо, колкото и ние самите. Никога не си бях представял, че мога да го срещна лично и да говоря с него. Всичко беше като в сън.

Само стоях и слушах.

— Искам да те посъветвам нещо. — продължи слънцето. — Знам колко е скъп за Малката роза зеленият цвят. Знам че раздялата и с него може да я убие. И затова бих те помолил да и го върнеш. Естествено ще те наградя щедро за това. Ще получиш всичко, за което само може да си мечтал. Несметни богатства. Всичко. Единственото, което се иска от теб е да ми предадеш зеленият цвят, за да и го върна, а после може спокойно да излетиш с космическия си кораб.

Продължавах да мълча.

Трудно бе да осъзнаеш, че в един миг като този си застанал срещу не кой да е, а слънцето, самото слънце. Всичко изглеждаше толкова близко за реалност. Измъчваше ме странното усещане, че това не е истина, а някакъв сън или може би друг свят. Можеше ли тази планета да е врата за друга реалност?

Всичко е възможно.

Дори прекалено, особено когато щом пожелаеше можеше да получиш в ръката си чаша с вода, която естествено мигове преди това не е била там.

Всичко изглеждаше толкова странно. Онази мрачна безкрайност, възродила се в необятно поле от зелена растителност. Гласовете на цветята и подаръка. А сега слънцето в облаците.

Та аз съм в облаците.

Недоумявах. Как въобще можеше да се случи всичко това? По какъв начин? Защо?

— Малко ли ти се струва това, което ще ти дам в замяна на зеленият цвят? — обади се слънцето.

— Не. — отвърнах механично. Богатствата, които ми предлагаше наистина бяха повече от колкото човек би си представил, ако въобще имаше намерение да ми даде това което исках, защото на мен не ми трябваше злато и скъпоценности.

— Може би се притесняваш от факта, че ще ти е трудно да ги събереш на космическия си кораб. — продължи то. — Не се притеснявай за това. С наградата ще има още кораби, милиони кораби ако поискаш, за да може да прекараш всичко.

— Но на мен не ми трябва злато. — рекох.

— А какво? Кажи и ще го получиш веднага.

— Знаете ли. — започнах. — Наистина тази планета се оказа за мен една от многото места, на които потърсих човешки живот. Търсех последните оцелели.

— Искаш да сътворя за теб една планета с последни оцелели? От какво? — запита ме то.

— Преди години… или може би беше повече. Толкова отдавна беше, че дори не си спомням кога. Човешката раса претърпя една братоубийствена война, която доведе до залеза и. Единственият оцелял бях аз и тръгнах из далечния космос да търся оцелели. Да открия последните, онези които очакваха с надежда да бъдат открити.

Слънцето замълча за миг.

— А ти може би си този, който ги търси с надежда? С последната си надежда? — рече то.

— Да.

— Но защо вършиш всичко това, когато си последният оцелял?

Последният?

Не го изрекох на глас, а имаше ли смисъл да го правя? След всичките тези безплодни години на празна надежда, продължавах да се надявам, че има още оцелели, които също с празна надежда очакваха да бъдат открити.