Читать «Аферата» онлайн - страница 55

— Какво е това?

— Снимки на трите убити жени. Имат нещо общо помежду си.

— Деверо ли ти ги даде?

— Не съвсем. Беше ги оставила без надзор.

— Откраднала си ги?

— Взех ги назаем. Върни й ги, като свършиш. Сигурна съм, че ще намериш начин.

След тези думи тя плъзна папката към мен, стана от масата и се насочи към изхода. Без ръкостискане, без прощална целувка, без докосване. Проследих с поглед как бутна вратата, зави надясно и изчезна по главната улица.

Сервитьорката се появи веднага след като вратата се затръшна зад Нили. Може би в кухнята имаха сигнално звънче. Видяла, че няма нови клиенти, тя се задоволи да долее чашата ми за втори път, след което отново изчезна в кухнята. Разтворих зелената папка.

Три жени. Три жертви. Три снимки, направени през последните седмици или месеци от живота им. Няма нищо по-тъжно от това. Полицията изисква скорошни снимки и стресираните роднини започват да ровят в албумите си. Обикновено предлагат запечатани мигове на радост, портрети или ваканционни снимки. Вероятно защото се стремят да запомнят щастието и усмивките. По тази причина дебелите и мрачни досиета неизбежно стартират с живот и енергия.

Джанис Мей Чапман излъчваше и двете. Беше заснета от кръста нагоре на някакво празненство. Полуобърната към фотоапарата, погледнала право в обектива със спонтанна усмивка. Много добре уловен миг. Снимащият не я беше хванал неподготвена, но и не беше позирала специално.

Оказа се, че Пелегрино е сбъркал, окачествявайки я като хубавичка. Все едно да кажеш, че Америка е „големичка“. Хубавичка беше твърде скромна оценка. На живо Чапман със сигурност трябваше да е била ослепителна красавица. Трудно ми беше да си представя по-привлекателна жена. Коса, очи, лице, усмивка, рамене — абсолютно всичко в нея беше перфектно. И просто се набиваше на очи.

Пъхнах я най-отдолу в купчината и спрях поглед на втората жена, убита през ноември 1996 г. Преди четири месеца, както пишеше на прикачената в долната част на снимката бележка. Беше от онези моментални цветни портрети, типични за началото на учебната година в някои колежи. Мрачен фон от опънато платно, столче, разсеяна светлина от замрежени прожектори. Три, две, едно, щрак, благодаря. Жената беше чернокожа, на двайсет и пет-шест, не по-малко красива от Джанис Мей Чапман. Може би дори повече. Имаше безупречна кожа и една от онези топли усмивки, които включват климатиците без външна намеса. Очи като нейните ставаха причина за Междузвездните войни — тъмни, влажни, блестящи. Не гледаше в камерата, а направо я пронизваше. Гледаше ме, сякаш седеше в другия край на масата.

Третата жена била застигната от смъртта през юни 1996 г. Преди девет месеца. Също чернокожа, също млада, също ослепителна красавица. Наистина ослепителна. Беше снимана на открито в някакъв двор. Светлината на късния следобед сякаш се отразяваше от бялата дъсчена стена зад гърба й и я къпеше в меко сияние. Косата й беше къса, без специална прическа. Три от копчетата на бялата й блуза бяха разкопчани. Имаше влажни очи и свенлива усмивка, подчертаваща великолепните й скули. Направо зяпнах. Ако някой магьосник с бяла престилка е намерил начин да захрани един от суперкомпютрите на „Ай Би Ем“ с всичко, което знаем за човешката красота — от Клеопатра до наши дни, машината би бръмчала най-малко час, след което със сигурност би разпечатала точно този образ, който ме гледаше от снимката.