Читать «Аферата» онлайн - страница 53

— Град-призрак — промърмори тя.

— Затвориха базата — поясних аз.

— Знам. В течение съм. Затварянето на базата е първата им грешка. Все едно си признават вината.

— Говори се, че се опасяват от възникване на напрежение с местните.

— Това рано или късно ще се случи — каза Нили. — Видях улицата, която се намира зад тази. Магазини и кръчми, наредени едни до други, обърнати към базата като оголени зъби. Хищна работа. На нашите сигурно им е писнало да им се хилят насреща.

— Какво друго видя?

— Всичко. Тук съм вече два часа.

— А иначе как си?

— Нямаме време за размяна на любезности.

— Какво ти трябва?

— Нищо. Ти си този, на когото му трябва нещо.

— Какво ми трябва?

— Шибана улика, Ричър. Мисията ти тук е чисто самоубийство. Стан Лаури ми се обади. Много е разтревожен. Поразпитах наоколо. Лаури излезе прав. Изобщо не е трябвало да се залавяш с тая работа.

— Аз съм военен и изпълнявам заповеди — казах.

— И аз съм военна, но избягвам да си пъхам главата в примката.

— Келам е примката. Мънро си рискува главата. Аз съм зад кулисите.

— Не познавам Мънро. Никога не съм го срещала. Дори не бях чувала за него. Но съм готова да се обзаложа, че ще направи това, което му кажат. Тоест ще покрие работата и ще се закълне, че черното е бяло. Ти обаче няма да постъпиш така.

— Една жена е убита — въздъхнах аз. — Няма как да игнорираме този факт.

— Убити са три жени — поправи ме тя.

— И това ли знаеш?

— Казах ти, че вече два часа съм тук. Не обичам да си губя времето.

— Откъде разбра?

— От шерифа. От почитаемата мис Деверо.

— Кога?

— Когато се появи в службата си. Аз вече бях там и питах за теб.

— И тя ти разказа всичко, така ли?

— Предложих й специалното си изражение.

— Какво изражение?

Нили примигна да се съсредоточи, после леко наведе глава и ме погледна изпод вежди. Широко отворените й очи се заковаха в мен. Бяха сериозни и честни, състрадателни, разбиращи и насърчителни. Полуотворените й устни сякаш всеки миг щяха да прошепнат съчувствени слова. Цялото й тяло излъчваше смайване и възхищение от смелостта, с която приемах трудностите на живота.

— Това е изражението — рече тя. — Действа най-вече на жените. В него има нещо съзаклятническо, нали? Сякаш сме в една лодка…

Кимнах. Изражението наистина беше страхотно. В същото време изпитах леко разочарование, че Деверо се е хванала. Каква патка!

— Какво друго ти каза? — попитах аз.

— За някаква кола. Била много важна за разследването. Мисли, че е собственост на някой от базата.

— Права е. Току-що намерих регистрационния й номер. Гарбър го провери, а след това ми заповяда да си трая.

— Ще го направиш ли?

— Още не знам. Заповедта може да се окаже противозаконна.

— Ето, виждаш ли? Наистина вървиш към самоубийство. Знаех си. Оставам тук да те пазя. Всъщност затова дойдох.

— Не са те командировали, така ли?

— Кисна на едно бюро във Вашингтон. Прецених, че няма да им липсвам, ако изчезна за ден-два.

— Не — поклатих глава аз. — Не се нуждая от помощта ти. Познавам правилата на играта и знам какво правя. Няма да се дам лесно. Но не искам да повлека и теб при неблагоприятен развой на събитията.