Читать «Аферата» онлайн - страница 56

Преместих чашата си и подредих трите снимки една до друга. Имат нещо общо помежду си, беше казала Нили. И трите бяха на приблизително една и съща възраст. Разликата им със сигурност не беше повече от две-три години. Но Чапман беше бяла, а другите две — чернокожи. Съдейки по дрехите и бижутата, Чапман бе, меко казано, добре осигурена финансово. Първата чернокожа жена, изглежда, не беше, а втората бе направо бедна, по един провинциален начин, съдейки по дрехите, лишените от бижута шия и уши, както и по двора, в който бе снимана.

Три живота, събрани от географска близост, но разделени от дълбока социална пропаст. Вероятно не се бяха познавали и никога не бяха разговаряли помежду си. Вероятно изобщо не се бяха виждали. Не бяха имали нищо общо помежду си.

С изключение на един-единствен факт: и трите бяха смайващо красиви.

23

Затворих папката и я затъкнах отзад в панталона си, под ризата. После платих сметката, оставих бакшиш и излязох на улицата. Беше време да посетя шерифската служба — за известни предварителни проучвания, за пробно проникване. За потапяне на пръст във водата. Никаква демокрация, но това все пак беше обществена сграда и аз имах законното право да вляза там. С намерението да върна една изгубена вещ. Надявах се, че Деверо я няма и ще мога да оставя папката на служителя на гишето. Но ако беше там, щях да играя според обстоятелствата.

Там беше.

Старият каприс клечеше на паркинга, заел мястото най-близо до входа. Една от малките привилегии на началника, както навсякъде. Офис културата си има своите правила. Минах покрай него, отворих тежката остъклена врата и се озовах в стар и занемарен вестибюл. Имитиращ теракотени плочки линолеум, олющена боя по стените и възрастен мъж зад гишето срещу вратата. Беше плешив, с хлътнали от липса на зъби бузи, по жилетка без сако и приличаше на едновремешните вестникари. В момента, в който ме зърна, той вдигна слушалката пред себе си и обяви:

— Тук е.

Изслуша реакцията от другата страна на линията, после махна със слушалката, сякаш беше бейзболна бухалка. Кабелът се опъна като струна.

— В дъното на коридора, вратата вдясно. Очакват ви.

Тръгнах в указаната посока. През една открехната врата зърнах фигурата на едра жена, седнала пред комутаторно табло. После стигнах до кабинета на Деверо. Вратата беше отворена. Почуках от любезност и влязох.

Квадратно пространство в не по-добро състояние от вестибюла. Същите фалшиви плочки, същата олющена боя, същата занемареност. Евтино обзавеждане, закупено в края на отдавна отминала ера. Бюро, столове, шкафове за документи, всичките безлично грозни и старомодни. По стените бяха окачени фотографии на усмихнат възрастен мъж в униформа, най-вероятно бащата на Деверо, предишния обитател на кабинета. На дървената закачалка до вратата висеше вълнена жилетка — толкова стара, че изглеждаше вкаменена.