Читать «Аферата» онлайн - страница 173

75

За разлика от СВ беретите никога не са били на особена почит в морската пехота. Може би по тази причина Деверо държеше моята професионално, но без особен ентусиазъм. Пръстите й сръчно извадиха пълнителя и патрона в цевта, после провериха улея и щракнаха всичко обратно на мястото му.

— Извинявай, но това нещо беше в джоба на куртката ти — промърмори тя. — Чудех се какво е, защото доста ми убиваше на задника. Сигурно съм насинена.

— В такъв случай аз трябва да ти се извиня — рекох. — Твоят задник заслужава най-доброто отношение, защото е национално богатство. Или най-малкото регионална атракция.

Тя се усмихна, надигна се малко нестабилно и се огледа за панталона си. Служебната й риза висеше свободно, но без да скрива почти нищо. Не забелязах синини от пистолета си.

— Защо носиш оръжие? — попита тя.

— По навик — отвърнах.

— Очаквал си неприятности?

— Всичко е възможно.

— Моето остана в колата.

— Куп мъртъвци са допускали тази грешка.

— Стига де! Тук сме само двамата.

— Дано да е така.

— Ставаш параноичен.

— Но в замяна на това съм жив — отвърнах. — А ти все още не си арестувала никого.

— Армията не може да докаже, че е чиста — отвърна тя. — Следователно някой там е наясно със самоличността на извършителя, но не споделят тази информация с мен.

На това нямаше какво да отговоря. Последвах примера й, станах на крака и потърсих панталона си. Облякохме се, подскачайки от крак на крак. После едновременно опряхме крака на задната броня на патрулката, за да си вържем обувките. Обратният път не беше проблем. Деверо го измина на заден ход, като преди това повтори номера с успоредното паркиране. Когато стигна до прелеза, отново повтори маневрата с рязкото навиване на волана, след което колелата стъпиха на пътя и поеха напред. Пет минути по-късно вече бяхме в хотелската ми стая. По-точно в леглото. Тя моментално заспа, но аз не успях. Останах да лежа в тъмното, загледан в тавана. Размишлявах.

Размишлявах преди всичко над последния ми разговор с Леон Гарбър. Прекият ми началник. Честен човек, когото считах за приятел. Беше крайно лаконичен. Това е истината, каза той. Тя е служила в морската пехота, Ричър. Цели шестнайсет години. Знае всичко за прерязаните гърла. Как се прави, как да се престори, че не е тя. След което стана леко нетърпелив. Човек с твоите инстинкти не може да не усеща, че е тя. След което аз реших да отида докрай. Можеш да ми заповядаш да не се връщам в Мисисипи. На което той отвърна съвсем директно: Мога, но няма да го направя. Защото съм убеден, че ще постъпиш правилно.

Този разговор продължаваше да се върти в главата ми.

Истината.

Инстинктите.

Да постъпиш правилно.

В крайна сметка все пак заспах, без да съм сигурен дали Гарбър иска да ми подскаже нещо, или ме моли да направя нещо.