Читать «Аферата» онлайн - страница 174

Когато се събудихме, дългогодишното ми убеждение, че вторият път е върховният, бе подложено на сериозно изпитание. Просто защото и петият път беше страхотно. След екстравагантното приключение на открито и двамата бяхме леко схванати и с известни поражения по тялото. Това ни накара да прибегнем до по-нежен и по-бавен вариант, подпомогнати в значителна степен от топлото и удобно легло. А липсата на увереност, че ще има шести път, засили емоциите ни. После полежахме известно време и тя ме попита кога си тръгвам. Отговорих, че не знам.

Закусихме заедно, след което Деверо отиде на работа, а аз се насочих към телефонния автомат. Направих опит да се свържа с Франсис Нили на работното й място във Вашингтон, но се оказа, че тя не се е прибрала. Вероятно още се друсаше в някой нощен автобус. Набрах Стан Лаури и той вдигна след първото позвъняване.

— Искам да ми свършиш една работа.

— Какво става с обичайните ти сутрешни майтапи? — попита той. — Не си ли изненадан, че още съм тук?

— Нямах време да мисля за това. Всъщност исках да говоря с Нили, а не с теб. Трябва да я хванеш в момента, в който се появи. Бива я много повече от теб, когато става въпрос за гадости.

— И от теб — добави Стан. — Какво искаш?

— Бързи отговори.

— На какви въпроси?

— Къде е статистически най-вероятно да има база на морската пехота, разположена в близост до река с бетонни отводнителни канали?

— Статистически, в Южна Калифорния — незабавно отговори Лаури. — Почти сигурно става въпрос за Кемп Пендълтън, северно от Сан Диего.

— Правилно — кимнах аз. — Искам да открия следите на един морски пехотинец, който е служил там преди пет години. Името му е Пол Евърс.

— Защо?

— Защото родителите му, мистър и мисис Евърс, вероятно са харесвали името Пол.

— Не, бе. Питам защо искаш да го откриеш.

— За да му задам един въпрос.

— Май забравяш нещо — подхвърли Лаури.

— Какво?

— Аз не служа в морската пехота. Няма как да проникна в архивите им.

— Точно затова трябва да намериш Нили. Тя знае какво да прави.

— Пол Евърс — бавно повтори той, сякаш си записваше.

— Свържи се незабавно с Нили — настоях аз. — Въпросът е спешен. По-късно пак ще ти звънна.

Прекъснах разговора с Лаури, пуснах още няколко монети и набрах номера в Келам, който Мънро беше дал на Деверо веднага след пристигането си. Този, който вдигна, не беше Мънро. Той ме осведоми, че рано сутринта Мънро е заминал с кола за Бърмингам, Алабама. Обясних му, че такъв е бил първоначалният план, но го моля все пак да провери дали наистина е заминал. Човекът се свърза с отдела за външни посетители, след което ми съобщи, че Мънро всъщност не е заминал. След което ми продиктува номера на стаята му и затвори.

Набрах цифрите, изчаках го да вдигне слушалката и казах:

— Благодаря ти, че остана.

— Само дето не знам защо — изръмжа той. — В момента се крия в стаята си и не смея да си покажа носа навън. Тук не ми се радват много, както вероятно се досещаш.

— Не си постъпил в армията, за да ти се радват.

— Какво искаш?

— Да бъда информиран за графика на Райли през целия днешен ден.