Читать «Аферата» онлайн - страница 171

— В полунощ? — попитах.

— Винаги — отвърна тя.

Обърнах се и погледнах през задното стъкло. Пътят се виждаше на разстояние четирийсет-петдесет метра. Отначало нищо не се случи. Никакъв трафик. После блеснаха фаровете на някаква кола, която се движеше от изток на запад. От Келам към града. Беше голяма, с допълнителни прожектори на покрива и изрисуван щит на страничната врата. Движеше се с висока скорост.

— Пелегрино — рече тя, последвала примера ми да се обърне назад. Беше съвсем близо до мен. — Вероятно е бил на две крачки от тук. Изчакал е последната кола с войници, преброил е до десет и е стъпил на газта.

— Бътлър беше паркирал пред портала на Келам — съобщих аз.

— Точно така — кимна тя. — На него му предстои истинското надбягване. А нашата съдба е в неговите ръце. Подмине ли ни, мога да ти гарантирам, че оставаме съвсем сами на света. Градчето е малко, Ричър. Във всеки момент знам кой къде се намира.

Часовникът в главата ми показваше единайсет и четирийсет и девет. Начинанието на Бътлър изискваше сложни калкулации. Той се намираше на пет километра от прелеза и нямаше да се поколебае да кара със сто. Което означаваше, че ще стигне у дома след три минути. Но стартът на въпросните три минути можеше да бъде даден едва след като последният автомобил с военнослужещи се прибере в Келам. Или поне ако фаровете му се появяха в далечината. Но човекът зад волана може би щеше да кара бавно, защото едната му ръка е заета от бутилка бира. А може би защото вече виждаше патрулката на Бътлър, заплашително спряла встрани от пътя. Всичко това ме доведе до заключението, че помощник-шерифът ще приключи състезанието след единайсет минути, точно в полунощ. И го изрекох на глас.

— Не, той вече трябва да е напуснал поста си — отвърна Деверо. — Последните десет минути бяха почти спокойни. По мое мнение е напуснал портала още преди пет минути. Със сигурност не е много далеч от Пелегрино.

Продължихме да наблюдаваме пътя.

Всичко беше спокойно.

Отворих вратата и слязох. Покатерих се на насипа и стъпих на чакъла. Лявата релса проблясваше на лунната светлина на по-малко от метър от мен. Изчислих, че влакът се намира на петнайсет километра южно от прелеза. В момента може би пресичаше Мариета.

Деверо също слезе от колата. Срещнахме се зад багажника. Единайсет и петдесет и една. Още девет минути. Наблюдавахме пътя.

Всичко беше спокойно.

Деверо се обърна, отвори задната врата и огледа седалката.

— За всеки случай — промърмори. — По-добре да сме готови.

— Тясно е — рекох.

— Май не обичаш да го правиш в коли, а?

— Не са достатъчно широки.

Тя погледна часовника си.

— Няма да стигнем навреме до „Тусейнтс“.

— Да го направим направо тук, на земята.

На лицето й се появи усмивка.

— Това ми звучи добре. Като Джанис Чапман.

— Ако изобщо го е направила.

Свалих куртката си и я разстлах върху тревата.

Усмивката й стана по-широка.

Пътят беше все така пуст.

После от изток изплува сиянието на фарове.

— Добрият стар Бътлър — прошепна тя.

Сиянието стана по-ярко. Тишината на нощта се наруши от грохота на двигател и пърпоренето на гуми. После сиянието се превърна в два отделни лъча, а грохотът нарасна. Секунда по-късно колата на Бътлър прескочи прелеза с глух тътен, без изобщо да намали. Задницата й се вдигна във въздуха и се стовари на асфалта. Гумите изквичаха сред облак прах. После Бътлър изчезна.