Читать «Аферата» онлайн - страница 172

Още четири минути.

Нямаше време за изтънченост и елегантност. Изритахме обувките, смъкнахме панталоните и зарязахме всякакво благоразумие, присъщо на зрелите хора, подчинявайки се на животинските инстинкти от най-чиста проба. Деверо се просна по гръб върху куртката ми, а аз се стоварих върху нея, надигнах се на ръце и потърсих сиянието на прожектора в далечината. Но него все още го нямаше. Оставаха три минути.

Бедрата й се увиха около кръста ми и започнахме. Бързо и грубо още от първия миг. С нетърпеливо, отчаяно и неистово темпо. Тя стенеше и пъшкаше, главата й се въртеше във всички посоки, пръстите й се забиваха в тениската ми с огромна сила. Сякаш искаше да я разкъса. Целувахме се страстно, задъхано, безпаметно. Гърбът й се изви в дъга, главата й се заби в земята, оголвайки шията. Очите й бяха широко отворени, сякаш за да не пропуснат нищо от света, преобърнат наопаки.

После земята започна да се тресе.

Точно както преди. Отначало леко, след това на трусове, като началото на далечно земетресение. Чакълът на насипа се раздвижи, потраквайки едва доловимо. Траверсите започнаха да вибрират. Земята под дланите и коленете ми сякаш оживя, релсите запяха странната си песен. Тъничка, монотонна, настоятелна. Вдигнах глава, изпуснах въздуха от гърдите си, примигнах няколко пъти и напрегнах взор. Към сиянието на мощния прожектор. На двайсетина метра в южна посока се очерта старата водна кула. Конструкцията й се тресеше, гуменият хобот се люлееше. Земята под нас пулсираше все по-силно. Релсите виеха. Разнесе се писък на локомотивна свирка, силен, продължителен, отчаян. Сигналните звънци на прелеза задрънчаха. Влакът се приближаваше бързо. Могъщ, грамаден, неудържим. Летеше с безумна сила и невъобразим грохот.

Сякаш настъпваше краят на света.

Земята под нас се тресеше толкова мощно, че телата ни подскачаха във въздуха. Връхлетя ни ударната вълна, тласкана от локомотива. Огромните му стоманени колела се стрелнаха по релсите само на метър и половина от главите ни. Следваше безкрайната върволица от вагони, които се клатеха и блъскаха като някакво желязно стадо. Сиво и безлично под лунната светлина. Замряхме на тревата, вкопчени един в друг. Така изтече цяла минута, изпълнена с оглушителен бумтеж и скърцане на метал. Земята продължаваше да се тресе. От двете страни на линията се вдигаха облаци прах. Деверо отметна глава, нададе беззвучен вик и забарабани с юмруци по гърба ми.

Влакът отмина.

Погледнах след него. Червената светлина на последния вагон се отдалечаваше със сто километра в час. Вятърът замря, земята бавно се успокои. Усещането за далечно земетресение изчезна. Звънците на прелеза млъкнаха, воят на релсите заглъхна. Възцари се тишината на нощта. Телата ни се разделиха, претъркаляйки се встрани. Останахме да лежим по гръб на тревата. Потни, задъхани, изтощени, оглушали, разтърсени от усещания отвън и отвътре. Коленете и дланите ми бяха жестоко наранени. Можех само да предполагам какво е състоянието на Деверо. Обърнах глава да я погледна. В ръцете й смътно проблясваше моята незаконна берета.