Читать «Аферата» онлайн - страница 169

— А къде е това?

— Не мога да ти кажа. Във всеки случай не е тук.

След тези думи той се отдръпна назад и поднови маратона си, а аз тръгнах обратно към вратата.

Върнах се в ресторанта точно шестнайсет минути след като го бях напуснал. Паят беше сервиран и Мънро беше преполовил своето парче. Посегнах към вилицата си, а той се извини, че е започнал без мен.

— Мислех, че няма да се върнеш.

— Имам навик да се разхождам между блюдата — рекох. — Май го придобих тук, в Мисисипи. Освен това обичам да се мешам с местните.

Той ми отправи развеселен поглед, но не каза нищо.

— Какво правиш в Германия? — попитах.

— Изобщо ли?

— Не, конкретно. Какво ще завариш на бюрото си вдругиден, след като отидеш на работа?

— Нищо особено.

— Искаш да кажеш нищо спешно?

— Защо питаш?

— В този град са били убити три жени, а извършителят е свободен като волна птичка.

— Това е извън нашата юрисдикция.

— Помниш ли снимката в дома на Емелийн Макклачи? На Мартин Лутър Кинг? Този човек има една забележителна мисъл: „Злото побеждава там, където добрите хора не правят нищо“.

— Аз съм военен полицай, а не добър човек.

— Мартин Лутър има и друга забележителна мисъл: „Денят, в който премълчаваме истината, е денят, в който започваме да умираме.“

— Тези неща са много високо над това, за което ми плащат.

— Той казва още, че отделната несправедливост е заплаха за общата справедливост.

— Какво искаш от мен?

— Да останеш — казах. — Само още един ден.

После довърших десерта си и тръгнах да търся Елизабет Деверо.

Беше единайсет и половина. Излязох на тротоара, завих надясно и се насочих към шерифската служба. Сградата се оказа тъмна и заключена. На паркинга нямаше никакви коли. Продължих нататък и не след дълго излязох на пътя за Келам. Той беше доста оживен от колите, които постоянно изскачаха от пресечката с главната улица. Буквално една след друга. Някои от тях бяха пълни с жени и завиваха наляво. Други, доста повече, бяха пълни с рейнджъри и завиваха надясно. Във всяка от тях имаше по трима-четирима мъже. Отряд „Браво“ се прибираше. По всяка вероятност отпуската им изтичаше в полунощ. Обърнах се към празното място с отъпканата пръст. Моят бюик беше единствената кола, все още паркирана там. Другите или се измъкваха на заден ход, или вече се бяха наредили на опашка, за да се включат в трафика.

Продължих напред по левия банкет, придържайки се встрани от автомобилния поток. Шофиращите със сигурност бяха погълнали много бира, а годината беше 1997-а, когато правилата за движение все още не се радваха на особена почит. Особено в армията. Над пътя се вдигаха облаци прах, надупчени от ослепителни, включени на дълги светлини фарове. Двигателите виеха на високи обороти. Двеста метра по-нататък фаровете рязко подскачаха на прелеза, а след това бързо се стопяваха по посока на Келам.

Колата на Деверо беше там, на няколко метра отвъд прелеза, с предницата към мен. Колелата й бяха стъпили на левия банкет. Насочих се към нея. Свидетели на придвижването ми бяха поне деветдесет бойци от отряд „Браво“, настанени в трийсетина коли, които с грохот ме задминаваха. Когато спрях до маркирания автомобил на шерифската служба, потокът вече изтъняваше. Колите с военнослужещите започнаха да ме задминават все по-рядко — отначало на десет, а след това и на двайсет секунди. Мъжете зад волана караха още по-бързо, опитвайки да настигнат по-съвестните си колеги.