Читать «Аферата» онлайн - страница 155

— А как изобщо разбра какво става?

— Получих информация.

— Каква информация?

— За безумния начин, по който си тръгнал към капана. Никой не е правил подобно нещо. Поне не в Пентагона.

— Откъде получи информацията?

— Чак от Мисисипи. Лично от шериф Деверо, която поиска помощта ми.

— Тя ти се обади, така ли?

— Не, свързахме се телепатично.

— Но защо ти се е обадила?

— Защото се тревожи за теб, тъпако. Също като мен — от момента, в който разбрах за какво става въпрос.

— Нямате причини за тревога.

— А може би имаме.

— Какво те помоли да направиш?

— Да ти пазя задника. Да се убедя, че си окей.

— Сигурен съм, че не съм й споменавал за точния час на срещата.

— Тя знаеше кой автобус си хванал. Заместникът й докладвал точно кога те е оставил в Мемфис. Не е било трудно да прецени коя линия си използвал.

— Но с какво ти помогна това на теб тази сутрин?

— Не ми е помогнало тази сутрин. Помогна ми снощи. Вървя подире ти от момента, в който напусна автогарата. Минута по минута. Хубав хотел между другото. Ако някога разберат какви съм ги вършила с румсървиса, ще ми дължиш солидна сума пари.

— На кого е тази кола? — попитах.

— На служебния гараж съгласно утвърдените процедури.

— Какви процедури?

— Когато висш офицер се пресели в отвъдното, зачисленият му автомобил трябва да се върне в гаража. Там го подлагат на обстоен преглед, отстраняват евентуалните повреди и го зачисляват на някой друг. В момента го тестваме.

— Колко дълго ще трае това?

— Някъде около две години.

— Кой е висшият офицер?

— Колата е почти нова, нали? Значи е била зачислена на някой, който се е споминал съвсем наскоро.

— Фрейзър?

— Това е най-лесният начин за оправяне на документите. В гаража са готови с тях още от сутринта. Всичко зависеше от теб. Ако нещо се беше объркало, сега щяхме да мънкаме някакви извинения пред началството.

— Бих могъл просто да го арестувам.

— Същата работа. За гаража няма значение дали е умрял, или са го изритали.

— Къде отиваме?

— В службата ти. Гарбър иска да те види.

— Защо?

— Не знам.

— Но това са три часа път.

— Ами отпусни се и се наслаждавай на гледката. Може да се окаже, че това е последната ти почивка за дълго време напред.

— Останах с впечатлението, че не харесваш Деверо.

— Което не означава, че ще й откажа помощта си. Струва ми се, че е малко сбъркана, и това е всичко. Откога я познаваш?

— От четири дни.

— Бас държа, че можеш да изброиш поне четири шантави неща, свързани с нея.

— Може би трябва да й се обадя — загрижено промълвих аз.

— Аз вече опитах — каза Нили. — От телефона на онзи, който урежда срещите на Фрейзър. Използвах времето, през което го захранваше с онези теоретически глупости. Щях да й кажа, че почти си се справил и всеки момент ще си плюеш на петите. Но тя не вдигна. Цял участък, а никой не вдига телефона, представяш ли си?

— Може би са заети.

— Може би. Защото има и още нещо, което трябва да знаеш. Проверих една информация, появила се в сержантската мрежа още в неделя. Дежурният екип в Бенинг твърди, че онзи блекхоук от Келам е кацнал празен. Като не се броят пилотите, разбира се. Рийд Райли не е заминал никъде и все още е в базата.