Читать «Аферата» онлайн - страница 153

После се включиха очите му.

Те примигнаха и се вдигнаха нагоре в мига, в който започна осмият замах. Насочен високо, точно към слепоочието ми. За стотна от секундата зърнах блясъка на назъбеното чело. Почти два килограма плътно желязо, което с лекота щеше да пробие дупка в черепа ми.

Но не я проби.

Защото главата ми не беше там.

Тялото ми хлътна вертикално надолу и напред, с двайсет сантиметра по-близо до леко подгънатите ми колене. С десет встрани от траекторията на чука и с още десет за допълнителна сигурност. Чух свистенето на въздуха над главата си. Усетих как пропуснатият удар го завърта в кръг и разбрах, че моето време настъпва. Миг по-късно се озовахме в ситуация, изискваща нови пресмятания. Бяхме приключили с трите измерения — навътре и навън, напред и назад, нагоре и надолу. Въпросите, които чакаха отговор, бяха само два: колко бързо мога да го ударя и колко бързо се върти тялото му.

Това бяха изключително важни въпроси. Особено за него. Започнах да се извъртам едновременно с изправянето. Лакътят ми се стрелна напред и нагоре към незащитената му шия. Беше сигурно, че ще я улучи. Математиката изключваше друго. Но коя част на шията? Отговорът беше прост: онази, която се окаже на пътя на удара. За мен беше все едно дали ще бъде отпред, встрани или отзад. Но не и за него. За него някои зони от гореспоменатия орган със сигурност щяха да бъдат изложени на по-голяма опасност от други.

В началото двете кила желязо издърпаха ръцете му встрани от раменете — като на състезател по хвърляне на чук. После рязко издърпаха напред рамото на замахващата ръка под формата на нещо като камшичен удар. В същото време тялото му навлезе в сериозен и неконтролиран спин. Пак в същото време лакътят ми вършеше работата си, при това добре. Мускулна памет, задействана автоматично. Ако имаш съмнения, използвай лакътя. Може би спомен от детството. След него летеше телесната ми маса с цялата си тежест. Кракът ми се отлепи от земята, леко свит в глезена. Лакътят всеки миг щеше да попадне в целта. С пълна сила. Фактически с цялата сила на тялото ми. Вече се извиваше и променяше траекторията си. И увеличаваше скоростта си. Ударът щеше да бъде страхотен. Буквално унищожителен. Той можеше да го преживее само ако попаднеше странично във врата му, но не и в тила. Ако удар с такава сила попадне в тила, той ще бъде фатален. Без никакво съмнение. Става въпрос за някаква особено деликатна връзка между черепа и гръбначния стълб.

И тъй, всичко опираше до време, скорост, ротация и ексцентрични орбити. Прогнозите бяха невъзможни. Твърде много части в движение. Отначало помислих, че ударът ще попадне странично. Нещо, което увеличаваше шансовете му за оцеляване, приближавайки ги до петдесет на петдесет. Но после двукилограмовият чук внезапно го завъртя в съвсем друга посока. От този миг нататък ударът щеше да попадне точно в тила му и никъде другаде. Без никакво съмнение. Този човек щеше да умре.