Читать «Аферата» онлайн - страница 154

За което изобщо не съжалявах.

Освен в чисто практически смисъл.

67

Фрейзър падна до бюрото си, но без да се блъсне в него. И без да вдигне кой знае какъв шум. Все едно че едър мъж сяда на диван. Това беше добре. Никой не вика полиция, когато някой дебелак седне на дивана си. На пода имаше килим, който приличаше на персийски и вероятно беше останал от предишния обитател на кабинета, отдавна хвърлил топа от инфаркт. Под килима трябваше да има някаква подложка, а под нея — солиден бетон. Все материали, предназначени за ограничение на шума. Никой няма да чуе нищо, беше казал Фрейзър. Тук беше прав, мръснико, помислих си аз.

Измъкнах незаконната берета от джоба на парадната си униформа и я насочих в него. Просто за всеки случай. Мечтай за най-доброто, но се готви за най-лошото. Но той не мърдаше. Нямаше как да го стори. Може би само клепачите. Вратът му беше скършен високо горе. Нямаше връзка с гръбначния стълб. Държеше се само на кожата.

Реших да го оставя на мястото му. Поне докато разуча обстановката. Изправих се в средата на стаята. В същия момент вратата се отвори и на прага застана Франсис Нили.

Беше облечена в зеленикава униформа и носеше гумени ръкавици. Огледа кабинета. Веднъж, после втори път.

— Трябва да го преместим до стената, на която е била окачена снимката — каза тя.

Стоях и я гледах, без да помръдна.

— Бързо!

Размърдах се и преместих трупа на мястото, на което би трябвало да е паднал при опита да закове рамката. Най-вероятно ничком, удряйки главата си в ръба на бюрото. Разстоянието съвпадаше. Горе-долу.

— Но защо му се е случило подобно нещо? — попитах.

— Забивал е пирона, но чукът е отскочил. Инстинктивно се е отдръпнал, за да избегне тежкото желязо. Механично присвиване на коленете. Рефлекс, срещу който не е могъл да реагира. Препънал се е в килима и е паднал.

— Къде тогава е пиронът?

Нили го взе от бюрото и го хвърли до стената. На матовите плочки извън килима.

— А чукът?

— Достатъчно близо е — отвърна тя. — Хайде, тръгваме.

— Трябва да изтрия срещата от графика му.

От джоба й се показаха няколко откъснати листа.

— Вече е направено. Да вървим.

Нили ме поведе към стълбите за по-долните етажи. Поехме по някакви коридори с умерена крачка. Немного бързо. Напуснахме сградата през югоизточния вход и се насочихме към служебния паркинг. Нили отключи голям бюик седан. Модел „Парк Авеню“, тъмносин. Чист и излъскан. Вероятно съвсем нов.

— Влизай — рече тя.

Подчиних се и седнах на меката кожена седалка в светлобежов цвят. Нили включи на заден и насочи лимузината към изхода. Минахме през бариерата и не след дълго се озовахме на поредица от естакади, водещи към магистралата. Преодоляхме последната от тях и излязохме на широкото платно с шест ленти в южна посока. Една незабележима кола сред хиляди други.

— Данните ми са записани на пропуска — съобщих аз.

— Бъркаш времената — каза тя. — Данните ти са били записани, но вече не са.

— Защо правиш всичко това?

— Прецених, че ще се справиш, в момента, в който разбрах, че си останал насаме с този тип. Е, можеше и да не говориш толкова много. Трябваше по-скоро да преминеш към действия. Ти притежаваш куп разностранни умения, скъпи, но приказките съвсем не са в челото на списъка.