Читать «Аферата» онлайн - страница 147

Спрях по средата и се облегнах на парапета. Задължителна предпазна мярка при прекосяване на мост. Евентуалните преследвачи няма къде да се скрият и са принудени да продължат напред. Но зад мен нямаше никой. Пред мен също. Отделих им пет минути, облегнал лакти на парапета. Като човек, който обича да мисли на спокойствие. Но никой не се появи. Отново се раздвижих. Изминах около триста метра и се озовах във Вирджиния. Порталът на националното гробище „Арлингтън“ се виждаше в далечината право пред мен. Пет минути по-късно минах през него и навлязох в морето от бели камъни. Гробовете бяха навсякъде около мен. Това си оставаше най-добрият път към Министерството на отбраната. През гробищата. За изостряне на перспективите.

Отбих се от пътя си само веднъж, колкото да отдам чест на Джон Ф. Кенеди и на Незнайния воин. Минах зад Хендерсън Хол — залата, която се радваше на най-голяма почит от страна на морските пехотинци — и напуснах гробището през южния портал. Пред очите ми се разкри Пентагонът, най-голямата административна сграда в света. Шестстотин хиляди квадратни метра разгъната застроена площ, трийсет хиляди служители, над двайсет и седем километра коридори, но само три външни врати. Аз, разбира се, предпочитах онази в югоизточната част. По очевидни причини. Затова описах широк кръг, придържайки се на почетно разстояние от нея. Предпазливостта ми нарасна многократно. В крайна сметка успях да се присъединя към тънката нишка хора, която се точеше от изхода на метрото. И която видимо надебеляваше с приближаването си към входа. Беше съставена от подходящите хора, особено за моите намерения. Трябваха ми свидетели. При арестите винаги могат да се очакват инциденти. Някои стават случайно, други нарочно.

Но с мен всичко мина добре въпреки леката несигурност във фоайето. Оказа се, че групата мъже, която се появи там, е само подкрепление на охраната, а не екип за моето арестуване. Извънредна смяна, в името на сигурността. Толкоз. Добрах се без проблеми до 3C315. Кабинетът на Джон Джеймс Фрейзър, офицер за връзки със Сената. Вътре нямаше други хора. Беше сам. Каза ми да затворя вратата. Направих го. Каза ми да седна. Подчиних се.

— Какво ми носиш? — попита той.

Не отговорих. Нямаше какво да кажа. Изобщо не бях очаквал да стигна чак до тук.

— Добри новини, надявам се.

— Никакви новини — отвърнах.

— Каза, че разполагаш с името. Така гласеше съобщението ти.

— Не разполагам с никакво име.

— Тогава защо пожела да ме видиш?

Забавих се само за част от секундата.

— Реших да ускоря нещата — рекох.

Това беше мигът, в който разговорът зацикли. Наистина нямаше какво повече да си кажем. Фрейзър направи сериозни усилия да се покаже толерантен. И търпелив. Нарече ме параноик, после се посмя на разочарованието ми от липсата на арест. След това се опита да бъде загрижен. Може би за здравословното ми състояние. И със сигурност за външния ми вид. За дългата коса и наболата брада. За целта използва грубия мъжкарски глас на чичото, който мъмри любимия си племенник: