Читать «Аферата» онлайн - страница 145

Първата ми работа беше да взема един дълъг и горещ душ. Парата бавно отми аромата на Деверо от кожата ми. После се подсуших, облякох абсурдната парадна униформа и звъннах на Стан Лаури с молбата да ме закара обратно на автогарата. Бях изчислил, че ако побързам, може би ще се добера до Вашингтон надвечер — около дванайсет часа по-рано, отколкото очаквах. Казах на Лаури, че пътуването ми не е никаква тайна. Колкото повече хора знаят за целта ми, толкова по-добре. Това беше единственият шанс онова нещо да изпълзи от гората.

В седем вечерта в понеделник Вашингтон, окръг Колумбия, изглеждаше едно доста спокойно място. Град на добрата компания, главно в лицето на цяла Америка. Тук работата никога не спираше, но след пет следобед просто се местеше на друго място — в частни салони, барове, скъпи ресторанти или в приземията на солидни къщи, превърнати в механи. Места, които не познавах, но пък бях наясно с тяхното съществуване. Затова пропуснах отдалечените хотелски вериги, които човек с моите финансови възможности можеше да си позволи, и се насочих към добре осветените и значително по-чисти улици южно от Дюпон Съркъл, където цените бяха доста по-високи. Не че имах намерение да ги плащам, разбира се. Бях чувал за едно отлично поддържано място на Кънетикът Авеню, където сметката на униформените гости автоматично се препраща на Министерството на отбраната. На базата на безсрочен договор, който автоматично се подновява, или благодарение усилията на някой огорчен ветеран, отговарящ за финансите в армията. Никой не знаеше каква всъщност е истината, но мълвата твърдеше, че човек спокойно може да заеме полагаемото му се място във военните гробища „Арлингтън“, преди да му препратят сметките.

Насочих се натам бавно, придвижвайки се в средата на тротоарите. Бях бдителен, без да ми личи. Използвах отраженията във витрините, а на всяка пресечка невинно се оглеждах във всички посоки. Никой не ми обръщаше внимание. От време на време попадах в обкръжението на подтичващи хора, които просто се блъскаха в околните, бързайки по задачите си. Добрах се до хотела без никакви инциденти и се регистрирах с истинското си име и чин. Мълвата излезе вярна. Никой не ми поиска кредитна карта или някакъв депозит. Просто се подписах под някакъв формуляр максимално четливо и ясно. Това беше всичко. Няма смисъл да играеш ролята на сиренцето в капана, а едновременно с това да се правиш на скромен. Това просто няма как да стане.

Взех асансьора до стаята си, окачих парадната куртка в гардероба и позвъних на румсървиса за вечерята. Трийсет минути по-късно вече се тъпчех с огромна порция телешко филе, която също щеше да влезе в сметката на Пентагона. След още трийсет изнесох подноса в коридора и излязох на разходка. Без определена цел, просто за да проверя дали някой няма да прояви интерес към заниманията ми, поемайки след мен от някоя сянка. Но такива хора липсваха. Обиколих площада, а след това направих същото и с околните улици. Подминах иракското посолство и се насочих към колумбийското, което беше от другата страна. Видях мъже и жени, които вероятно бяха федерални агенти. Видях мъже и жени във военни униформи, а също така и такива, които бяха представители на всичките четири подразделения на разузнаването. Видях и куп хора с цивилни костюми, но никой от тях не ми обърна внимание. Никакъв интерес. Сякаш бях част от мебелировката.