Читать «Аферата» онлайн - страница 149

— Може би решението е било взето на местно ниво.

— Искам да чуя каква е била личната ти позиция.

— Пасивна. С готовност за бърза реакция в случай на нужда. Нищо повече.

— Сигурен ли си?

— Офицерът за връзки със Сената винаги е пасивен. Работата му е да потушава пожари.

— Никога не поема сам инициативата, така ли? В смисъл да потушава пожарите още преди да са възникнали?

— Как бих могъл?

— Видял си приближаването на опасността, изготвил си план. Възлагаш охраната на Келам на някакви досадни цивилни, които задават тъпи въпроси. Няма как да възложиш задачата на самите рейнджъри, защото никой командир на света не би признал законността на подобна заповед. По тази причина си принуден да потърсиш услугите на своите неофициални другарчета. Например от Тенеси, който по една случайност е родният ти щат, където познаваш много народ. Това е възможно, нали?

— Не, това е абсурдно.

— След което прибягваш до подслушване на телефоните на ВП като допълнителна застраховка. Следиш нещата отблизо, за да усетиш навреме всяко отклонение и да вземеш съответните мерки.

— Това е още по-голям абсурд.

— Отричаш ли го?

— Разбира се, че го отричам.

— Ами тогава дай да поговорим теоретически. Какво би си помислил за човек, който върши тези две неща?

— Кои две неща?

— Повикването на помощ от Тенеси и подслушването на телефоните. Какво би си помислил за това?

— Че става въпрос за нарушаване на закона.

— А възможно ли е този човек да извърши само едно от двете неща? Имам предвид професионален военен.

— Не може да си го позволи. Би било лудост да възложи оперативна задача на неоторизирана формация, без да я наблюдава отблизо.

— Съгласен съм — кимнах аз. — Следователно телефоните са били подслушвани от същия човек, който е изпратил онези откачалки да охраняват подстъпите към Келам. Логично ли е това според теб? На теория?

— Предполагам.

— Да или не, полковник?

— Да.

— Как си с краткосрочната памет? — попитах.

— Добре съм.

— Какви бяха първите ти думи, когато се появих в кабинета ти?

— Казах ти да затвориш вратата.

— Не, каза ми „здрасти“. А след това ме помоли да затворя вратата.

— Предложих ти да седнеш.

— А после?

— Не си спомням — предаде се Фрейзър.

— Проведохме малка дискусия за обедното оживление в тази сграда.

— Да, сега си спомням.

— А след това ти попита какви новини нося.

— Но ти каза никакви.

— Което те изненада. Защото ти бях оставил съобщение, че разполагам с името.

— Да, наистина бях изненадан.

— За чие име си помисли?

— Не бях сигурен. Работя с много имена по различни въпроси.

— В такъв случай би трябвало да кажеш име, а не името.

— Може би беше закачка. Касаеща заблудата ти, че някой наистина е изпратил онези аматьори в Мисисипи. Това изглеждаше важно за теб.

— Изключително важно — кимнах. — Защото е истина.

— Добре. Уважавам убежденията ти. Предлагам да откриеш за кого става въпрос.

— Вече го открих.

Той не отговори.