Читать «Аферата» онлайн - страница 146

В крайна сметка се върнах в хотела и се мушнах под завивките на луксозното легло. Изпълнен с очакване на събитията през следващия ден — 11 март 1997 г.

64

Събудих се в седем и позволих на военното министерство да се погрижи за закуската ми. В осем вече бях на улицата в пълна парадна униформа, освежен от топлия душ. Предполагам, че това е часът, в който започва истинската работа. Насрочена по пладне среща в Пентагона от човек, който идва отдалеч, със сигурност означава, че съм прекарал нощта във Вашингтон, а тукашните хотели са лесни за наблюдение. Този град е такъв. Освен това аз изобщо не криех намеренията си. Това беше причината да очаквам противника още долу, във фоайето. Или на тротоара отпред. Но него го нямаше. Пролетното утро беше прекрасно. Слънчево и топло. Всичко наоколо изглеждаше свежо и красиво. И най-вече невинно.

Тръгнах преднамерено бавно към близката вестникарска будка, откъдето си купих „Уошингтън Поуст“ и „Таймс“, въпреки че в хотела предлагаха всякаква преса. Помотах се доста, докато платя и получа рестото си, но и тук никой не направи опит да се приближи. Отнесох вестниците в близкото кафене и седнах на една масичка на открито.

Никой не ме поглеждаше.

Към десет сутринта вече бях пълен с кафе и изчетох вестниците от кора до кора, но все още никой не проявяваше интерес към мен. Започвах да си мисля, че сам съм се прецакал с избора на хотела. Може би един нормално съмнителен тип би отседнал на друго място, с достатъчно наблюдателен персонал. Оттук стигнах до заключението, че противникът вероятно се прегрупира с оглед нанасяне на удара в самия край на пътуването ми, а не някъде по средата. Което несъмнено би било по-ефективно за него. Те знаеха къде отивам и точно кога ще се появя там.

Това означаваше, че ще ме чакат във или около Пентагона преди дванайсет. В леговището на звяра, където е далеч по-опасно. На само пет километра от тук, но сякаш на друга планета, особено по отношение на начина, по който ще подходят към отстраняването на проблема.

Утрото беше все така прекрасно и аз реших да се поразходя. Очаквах да изгубя свободата си всеки момент и не исках да се лишавам от малките удоволствия. Поех на юг по Седемнайсета улица. Минах покрай административната сграда в съседство с Белия дом, която заемаше далечния край на Елипсата, в близост до парка с музеите. Обърнах гръб на обелиска на Джордж Уошингтън и се насочих към мемориала на Ейбрахам Линкълн. Описах широк кръг около стареца и стъпих на мемориалния мост „Арлингтън“, извит като дъга над пълноводната Потомак. Много хора бяха избрали същия маршрут, но с автомобили. Никой, освен мен не ходеше пеша. Любителите на сутрешните кросове отдавна се бяха прибрали, а тези на вечерните все още бяха на работа.