Читать «Аферата» онлайн - страница 12

— Трябва ни човек в Келам, още сега — казах аз.

— Нали за това говорим?

— Кога ме искаш там?

— Изобщо не те искам там — отвърна Гарбър.

5

Оказа се, че изборът на Гарбър не съм аз, а някакъв наскоро произведен майор от Военната полиция на име Дънкан Мънро. Потомък на военни, „Сребърна звезда“, „Пурпурно сърце“ и така нататък. Пет години по-млад от мен, наскоро приключил успешна мисия в Корея, в момента вършел отлична работа в Германия. По всичко личеше, че е копие на това, което бях аз преди пет години. За пръв път чувах за него.

— Тази вечер лети за Келам — поясни Гарбър.

— По твое настояване, предполагам — казах аз.

— Ситуацията е деликатна — отвърна той.

— Очевидно прекалено деликатна за мен.

— Не се цупи. Ти ми трябваш за нещо друго. Надявам се, че ще го приемеш като не по-малко важно.

— По-точно?

— Работа под прикритие. Тъкмо за рошавата ти прическа. Две са нещата, които ни издават, когато работим под прикритие: косата и обувките. Винаги можеш да си купиш обувки от „Гудуил“, но с косата не става — трябва й време да порасне.

— Къде ще е тази работа под прикритие?

— В Картър Кросинг, разбира се. Там, в Мисисипи, на майната си. Ще се появиш в града като бивш военен и настоящ малко смахнат безделник. Знаеш за какво говоря. От онези, които се чувстват у дома само в близост до някоя казарма, защото единствено това познават. Известно време ще кротуваш, после ще се сближиш с местните служители на закона. От тях ще получиш представа дали Мънро и компания работят по случая без отклонение от правилата.

— Искаш да се представя за цивилен ли?

— Не е чак толкова трудно. Ще прецениш на място.

— Ще имам ли активно участие в разследването?

— Не. Само ще гледаш и ще докладваш. Нещо като наблюдател, който дава оценки. Вършил си го и преди. Ще бъдеш моите очи и уши. Този случай трябва да се реши по абсолютно правилен начин.

— Окей — кимнах аз.

— Други въпроси?

— Кога тръгвам?

— Утре сутринта, призори.

— А каква е представата ти за „абсолютно правилен начин“?

Гарбър се размърда в стола си, но не отговори.

* * *

Прибрах се в квартирата си и взех един душ, но без да се бръсна. Работата под прикритие е като роля в класическа пиеса, а Гарбър беше прав. Наистина познавах този тип хора. Всеки войник ги познава. Населените места около базите гъмжат от отпаднали по някакви причини от армията, които почти не познават света навън. Някои остават там, други са принудени да тръгнат нанякъде — най-често към друг град с друга база. Ново място, но същата обстановка. Това е всичко, което познават, и то им е достатъчно да се почувстват добре. У повечето са се съхранили някакви остатъци от военна дисциплина и навици, вечни и неизкореними като ДНК, но занемарени от липсата на редовна поддръжка. Животът им вече не се подчинява на раздел първи, глава осма, параграф втори. Именно по тази причина и самият аз спрях да се бръсна и да сресвам косата си. Просто я оставях да изсъхне, както направих и сега.