Читать «Аферата» онлайн - страница 14

— Всъщност изобщо не знам дали някой може да се справи. Положението е доста деликатно. Може би няма начин работата да се свърши както трябва. Може би ще излезе, че Гарбър иска да ме предпази и да похарчи хлапето вместо мен.

— Надявай се! Ти си стар кон и Гарбър ще ти извади душичката, защото на хоризонта изгрява нова звезда. Приготви се да минеш в историята.

— Ти също — не му останах длъжен аз. — Ако аз съм стар кон, значи теб вече те карат към екарисажа.

— Точно това ме тревожи — въздъхна Лаури. — Довечера май ще почна да преглеждам обявите за работа.

През останалата част от следобеда не се случи почти нищо. Прането ми пристигна обратно, леко колосано и избеляло от огромните машини. Беше изгладено на пара, но еднодневното пътуване щеше да коригира този недостатък. Оставих го на пода върху ботушите. После иззвъня телефонът. Гласът на телефонистката обяви, че ме свързва с Пентагона, и миг по-късно вече разговарях с някакъв полковник на име Джон Джеймс Фрейзър. Представи се като главен офицер за връзки със Сената, но преди това смущаващо изявление не пропусна да ми преразкаже военната си кариера — явно за да не го взема за смотан писарушка.

— Искам да ми докладваш за всичко, което засяга отряд „Браво“. Дори и най-незначителните подробности или слухове. Незабавно, по всяко време на денонощието!

— А пък аз искам да разбера откъде местната полиция изобщо е научила, че отряд „Браво“ е дислоциран в Келам — отвърнах. — Това би трябвало да е военна тайна.

— Превозват ги с големи транспортни самолети С5, а те са доста шумни.

— Посред нощ. Всеки би помислил, че става въпрос за рутинни доставки. Боб, патрони и други такива неща…

— Преди месец имаше метеорологичен проблем. Силни бури над Атлантическия океан. По тази причина самолетите закъсняха и кацнаха на дневна светлина. Попаднали са под наблюдение. Все пак говорим за малко градче, което е възникнало около военна база. Знаеш как е. Местните запомнят всичко. Един месец виждат познати лица, на следващия ги няма. Хората не са глупаци.

— Вече се носят слухове колкото щеш — рекох. — Таймингът е нещо относително. А както правилно отбеляза, хората не са глупаци.

— Таймингът може да бъде и плод на случайността.

— Може — съгласих се аз. — Да се надяваме, че е така.

— Искам незабавно да разбера какво знае капитан Райли, какво е знаел или какво е трябвало да знае. Всичко, разбираш ли? Незабавно!

— Това заповед ли е? — попитах.

— Това е молба от по-старши офицер. Има ли някаква разлика?

— Случайно да ми се падаш пряк началник?

— Считай, че да.

— Добре — рекох.

— Абсолютно всичко! — повтори той. — Ще докладваш лично на мен по всяко време на денонощието.

— Добре — повторих аз.

— Имай предвид, че залозите са много високи. Чак до небето!

— Добре — отвърнах за трети път аз.

Едва сега Фрейзър омекна и се сети да добави:

— Разбира се, не искам от теб да вършиш нищо, от което би се почувствал неудобно.

Легнах си рано. Косата ми беше разчорлена, небръснатата ми брада драскаше по възглавницата. Часовникът в главата ми ме вдигна точно в пет сутринта — два часа преди разсъмване. Беше петък, седми март 1997 г. Първият ден от остатъка от живота ми.