Читать «Аферата» онлайн - страница 13

Нахвърлях екипировката върху леглото. Не беше нужно да ходя до „Гудуил“ за обувки. Разполагах с един чифт ботуши, който щеше да свърши работа. Кафяви, закупени преди дванайсетина години от старомодно магазинче за мъжко облекло, разположено в дълбоката английска провинция. Големи, тежки, солидни. Добре поддържани, но с леко напукана кожа и поизносени подметки, особено на токовете.

Оставих ги прави на леглото. Лично облекло всъщност нямах. Никакво, дори чорапи. В едно от чекмеджетата открих стара армейска тениска в масленозелен цвят. Чист памук, някога доста плътен, но днес излинял. Всеки мъж трябва да има подобно нещо в гардероба си. После отскочих до близкия магазин за армейски стоки втора употреба и се заех да оглеждам рафтовете, на които рядко обръщах внимание. Намерих чифт брезентови панталони с цвят на засъхнала кал и риза с дълъг ръкав, която някога трябва да е била кафява, но сега вследствие на дългото пране розовееше. Не бях особено очарован, но само тя беше моят размер. Цената й беше намалена — според мен напълно разумно, защото изглеждаше като цивилна. Виждал съм хора, които носят много по-лоши ризи. Освен това тази изглеждаше всесезонна, което също ме устройваше. Нямах представа каква ще бъде температурата в североизточната част на щата Мисисипи в средата на март. Ако е топло, ще навия ръкавите. Ако е студено, ще ги пусна.

Подбрах си няколко комплекта бяло бельо и чифт чорапи в защитен цвят, след това се отбих на щанда за тоалетни принадлежности, където намерих туристическа четка за зъби. Много ми хареса. Работната й част беше скрита в кутийка от прозрачна пластмаса. Дръжката се издърпваше навън, завинтваше се и четката беше готова за употреба. Прибирането ставаше по обратния път. Очевидно беше пригодена за джоб. Удобна за носене, с добре защитени косми. Умна работа.

Изпратих дрехите направо в пералнята, за да поостареят. Нищо не състарява тъканите по-добре от армейските перални. После се насочих към една затънтена закусвалня да хапна хамбургер. Там се натъкнах на Стан Лаури — колега от Военната полиция и стар приятел. Често бяхме работили заедно. Седеше на една маса пред поднос с останки от половинкилограмов хамбургер и пържени картофи. Понесох таблата си натам и се настаних срещу него.

— Чух, че скоро ще пътуваш за Мисисипи — подхвърли той.

— Къде го чу?

— Моят сержант е приятел със сержанта в канцеларията на Гарбър.

— Кога?

— Преди два часа.

— Страхотно — рекох. — Преди два часа още не знаех, че ще пътувам. Дотук със секретността.

— Щял си да свириш втора цигулка.

— Сержантът ти е прав.

— Според него са назначили някакъв хлапак за водещ следовател.

Кимнах.

— На мен се пада ролята на детегледачка.

— Скапана работа, Ричър! Май те пращат във втора глуха!

— Само ако хлапето се справи.

— Като нищо ще се справи.

Отхапах от хамбургера и отпих глътка кафе.