Читать «Къщата» онлайн - страница 152

Помили трескаво се питаше защо се бави Адам. Дали щеше да го чуе, когато влезе в къщата? Не и оттук. Забеляза, че Коуви погледна към стълбата.

— Хайде, Помили. Сега вече ти е известно всичко.

Той размаха пистолета. Мъчейки се да следва лъча на фенерчето, Помили си проправяше път по неравната настилка на пода. Препъна се, когато стигна до зеещата дупка. Видя горната част на стълбата. Коуви я задържа да не падне.

— По теб не бива да има никакви следи — заяви той. — Достатъчно трудно ми беше да обясня охлузването на пръста на Вивиан.

Стълбата беше от грубо дърво и в дланта й се заби тресчица. Търсеше внимателно с крак стъпалата и се спускаше бавно надолу. Дали нямаше да успее да избяга, ако скочи? Не, понеже ако си изкълчеше глезена, щеше да бъде съвсем безпомощна. Изчакай, каза си тя, изчакай.

Стигна до първия етаж. Тук помещението беше по-широко, отколкото горе, но навсякъде бяха нахвърляни боклуци. Коуви беше точно зад нея. Слезе от последното стъпало.

— Погледни това. — Той насочи фенерчето към нещо, което приличаше на купчина дрипи, и го ритна с крак. — Отдолу има кости. Елейн ги откри в деня, когато ми показваше мястото. Някой лежи погребан тук от дълго време. Обсъдихме въпроса, че би било добра идея да постъпим така и с теб — да те оставим в скривалището. Но Елейн не иска просто да изчезнеш, защото Адам сигурно ще прекара останалата част от живота си, очаквайки, че някой ден може би ще се появиш отново.

За миг в съзнанието на Помили проблесна надежда. Коуви нямаше да я убие тук. А навън може би щеше да има шанс да се отърве. Когато той тръгна пред нея, тя обърна назад глава и погледна към костите. Фийби твърдеше, че Тобаяс Найт е в къщата. Дали имаше предвид това?

— Оттук. — Коуви посочи с фенерчето към отвора на пода. Помили усети влагата, която идваше отдолу.

— Спусни се бавно. Няма стълба. — Коуви я изчака, докато тя слезе. После предпазливо се смъкна до нея и затвори тежкия капак. — Застани ей там.

Помили бързо се ориентира — намираха се в тясното скривалище в мазето. Коуви движеше лъча на фенерчето напред-назад. На пода, където скочи през дупката, беше разстлан голям жълт дъждобран, а до него имаше чифт ботуши. Тя осъзна, че по тази причина дрехите му не бяха мокри. Беше влязъл оттук.

С бързо движение Коуви вдигна дъждобрана, зави в него ботушите и пъхна вързопа под мишницата си.

Помили усети промяната, която настъпи у него. Бързаше да приключи със задачата. Бутна я към широката врата на мазето и я отвори.

— Всички ще си помислят, че си излязла оттук — заяви той. — Така ще изглежда, че си още по-смахната.